автор: stefka_galeva

Девет месеца да усещаш как някой живее в теб. Цели девет месеца! Кога му е топло, кога му е тясно, кога е гладно. Спокойно помръдване и силно ритане, и после пак кълбо напред, кълбо назад. Невероятно усещане! Няма друго такова.
Но, дали в лунна полунощ или в ранни зори, човек се ражда и след няколко минути остава сам. От първата си глътка въздух. Пъпната връв е прерязана, лекарят си е отишъл, майката спи, до него другият човек проплаква, а той е сам. От първият си земен миг!
Затова ли се раждаме?
Цял живот да чуваш как някой крещи в ушите ти : - Стани!
Ставай за първото къпане!
Ставай за първия бой!
Ставай за първата обич, ставай за нощния полет!
Ставай, когато най те боли!
Ставаш , защото си сам.
А как ти се иска да усетиш, че има някой до теб, зад теб и пред теб! Защото, ако наистина животът е хълм, изкачването е трудно и бавно, но има смисъл, защото ти катериш върха. Там, на най – високото близо до висините, да поемеш разреден въздух и да извикаш с цяло гърло;
- Хора, аз успях!
И ехото на успеха да прокънти по цялата земя. Тогава си горд и силен като орел, тогава си дъжд и сняг едновременно, тогава си червено небе. Тогава си млад !
Мама и тати са ти помагали към върха за ръчичка, ти си гонил залязващото слънце с децата от махалата, събирал си откъснатите еделвайси. Затова не те е боляло, когато си гледал как кръв ти тече от ожуленото коляно. Защото си ВЪРХЪТ!
Мечтан и премечтан по детски в съня ти, от първата любов до първото предателство. Докато усетиш , че си сам.
Там горе, високо, много високо.
Страшно е!
Защото долу е смъртта. А слизането е бързо и лесно. Понякога просто се изтъркулваш. Това е...

Стефка Галева гр. Сандански 2010