автор: dolcevita

Аз съм на 34, неомъжена, живея сама и сама плащам всичко, което ползвам и притежавам. Като изключим понякога салатите и сухите мартинита с маслинка вечер, които позволявам да ми бъдат платени от някои мъже с разклатено самочувствие, търсещи лесно утвърждаване чрез парите. Но това е по-скоро благотворителен жест от моя страна, не е облага.
Преди 10 години бях студентка и живеех заедно със съквартирантка, която под натиска на споделената малка площ естествено се превърна в една от най-близките ми приятелки.
Бяхме млади, малко след 20, експериментирахме във всичко, включително в отношенията с мъжете, всяка по свой собствен начин. В едно обаче бяхме единодушни - ние сме готини самостоятелни млади жени, знаем си цената и дори голямата любов няма да ни тласне към компромисите, на които се присмиваме с целия сарказъм на интелигентността си.
Дипломирахме се, пътищата ни се разделиха. Няколко писма на година, редки телефонни обаждания, още по-редки срещи. Няма как да се скараме като хората. До скоро. Когато получих втрещяващо писмо.
Трийсет и четири годишната ми горчиво отстоявана независимост се потресе от няколко неща: 1. “Пиши ми на мейла на мъжа ми, той е дискретен, няма да го прочете.” Това беше в отговор на едногодишните ми молби да си регистрира най-накрая мейл акаунт, защото екологичните ми убеждения не ми позволяват да ползвам хартия там, където мога да не ползвам. А и мастилото на паркера ми ляга скъпо. 2. “Ще излизам с приятелки другата седмица и от сега тайно си заделям пари.” 3. “Да не ти звуча като самодоволна омъжена жена, ама как е любовният ти живот?” 4. “Ужасно ми е скучно, затъпявам, но няма как да се откажа от отговорностите на семейството”. Това четвъртото веднага след 3, за да се получи суперсумарното внушение - абе, семейният живот си има недостатъците, но опазил ме бог пак да изляза на пазара като теб.
Инстинктивно, като всяко засегнато живо същество, посегнах към най-силното си оръжие, това, което десетина години ми осигурява въпросната независимост - клавиатурата на компютъра. След кратко колебание, свързано с носталгията по свободния и див студентски живот, изгубих всякаква милост, защото премълчаването в името на приятелството щеше да ми издърпа основополагащо килимче изпод краката.

“Как така да ти пиша писма на мейла на мъжа ти!?!? И как така да няма значение дали ти пиша на твоя мейл или на неговия? За мен лично има значение, защото не искам нещата, които казвам на теб, да ги казвам на още някого. Дори да е само хипотетична възможност, пак не искам. Нарича се лична неприкосновеност. Чехов има един разказ, в който героят говори за досадата от брака. И казва - някога имах шапка, чадър, живот, постепенно моята шапка стана “нашата шапка”, моят чадър стана “нашият чадър” и така нататък, довърши си сама. Ти пак си се кефи, че си женена, обаче имай си и свои неща. И как така тайно ще си отделяш пари!? Разбирам тайно да изневеряваш, ама тайно да си отделяш пари? Ако това ще ми се налага да правя, като се омъжа - боже опази!”

Запалих цигара, станах от компютъра и си налях вода. По-спокойно, нали знаеш в какво ще те обвинят? Неомъжените нямат право да отправят никакви упреци към омъжените, само обратната посока е законна. Нищо, вече започнах.

“Разбирам колко много не ти се иска да не звучиш покровителствено, обаче ще те разочаровам - точно така звучиш. Аз си харесвам живота такъв какъвто е и не искам да следвам някакви общоприети модели за щастие. Ставам сутрин, пия голяма чаша много скъпо кафе, после отивам на работа и общувам със страшно интелигентни хора. Обядвам салата с минерална вода – също много скъпи. Имам страшно интересна професия. След работа ходя по разни готини клубове и се виждам с някакви хора, с които си говоря за много интересни неща. Е, не толкова често, колкото ми се иска, но ходя. Срещам и интересни мъже - пак не толкова често, колкото ми се иска но срещам. Често се чувствам самотна. Всеки си плаща за гяволука, това е моята цена за моя избор. По важното е, че не се чувствам длъжна да правя никакви компромиси, дори с риска някой да си отиде завинаги от живота ми. Просто така съм избрала да бъде. Разбирам, че има хора, за които това да си женен е супер важно - ок, аз питам ли ги за какво ги правят всичките тези компромиси и как може така? Просто всеки е щастлив по различен начин, аз приемам техния избор, обаче те не приемат моя. Истината е, че е страшно трудно да си неомъжена жена над 30, която на всичкото отгоре се оправя в живота. Обществото ни е много патриархално, ти не го усещаш, щото си защитена от брака - един вид, играеш по правилата и никой не те закача. Обаче аз го знам много добре, защото не им признавам правилата. Не ги кефи, че се оправям и без мъж и че не позволяваш да се държат с мен свински. Не може така, трябва да си нещастна, бедна и да мечтаеш да се омъжиш.”

Патриархално обществото ни е, но рекламистите са на моя страна. Я да видим сега коя е таргет групата на рекламите за всички луксозни парфюми, скъпи дамски превръзки, мултифункционални градски коли и малки телефончета с вградени цирконии и функция за изчисляване на месечния цикъл? Определено ми се вдигна самочувствието. Тя, омъжената жена, приетата от обществото, е таргет група на прах за пране, който изпира добре и спестява пари. Едно на нула за мен. Би било прекалено жестоко да й го кажа в прав текст, но ще го намекна.

„ Радвай се на живота си такъв какъвто е, защото той е добър и ти сама си го избрала. Както аз се мъча да правя с моя, колкото и нелеп да изглежда на някои женени хора. А ако нещо не ти харесва, не си длъжна да го търпиш, можеш да го промениш. Не ти харесва работата - смени я. Скучно ти е - измисли си как да ти е интересно, не е като да ти липсва един крак. Пък и да ти липсва, купи си инвалидна количка и си джиткай. Винаги има изход. Това е предизвикателство за интелекта. А оправдания да не го направиш винаги ще намериш. Оправданието е като задника, всеки си го има, ама не е прилично да го показваш наляво и надясно.

Принтирах го. Няма да се предам и да го пратя на мейла на мъжа й .Сложих го в плик и го мушнах в чантата. Там престоя повече от месец. Тя не издържа и се обади. “Да не си ми го пратила пък да не е дошло?” Добре, изпроси си го. Следващия път, когато си плащах тока в пощата, застанах пред кутията, замислих се няколко секунди и го пуснах.
След месец мълчание и аз се озадачих. Изпратих й sms: “Ти ме мразиш заради писмото, нали?” Веднага отговори: “Не, но доста си поплаках.” Набрах я. “Плаках, защото си станала груба. Пък и понякога истината боли. Ще ти напиша писмо.”
И то пристигна след няколко дни. Разстроено, обидено, оправдаващо се писмо. Твърдеше, че бракът й дава сигурност и престиж и че е проява на лош вкус от моя страна да се фукам със златния си паркер. Съмняваше се, че защитавам екологията като не пиша класически писма, било лицемерие, защото все пак си бърша задника с хартия. Бях издърпала нейното основополагащо житейско килимче изпод краката й. Когато виждаш как интелигентни млади жени с потенциал започват да мислят като баба си, за да запазят някакъв съмнителен престиж и сигурност, си струва да го направиш.
Случката беше обсъдена още същата седмица на сбирка след работа на пет млади неомъжени жени около 30-те, които сами си плащат всичко, което ползват и притежават. Тези, които не познават моята съквартирантка, й се нахвърлиха на часа и я разкъсаха словесно на парчета. Но съм сигурна, че когато са се прибрали, мъничко са й завиждали. Както тя мъничко завижда на нас за свободата ни.
След тази случка пък аз започнах силно да си завиждам, че мога да правя избори, които да защитавам. И мислено се потупах по рамото.
Написах финална поредица от sms-и, с която приключих тази история. “Никъде не съм казвала, че паркерът ми е златен, защото не е. И целият епизод за него трябваше да е смешен. Обидила си се на шеги. Но съвсем сериозно продължавам да смятам, че ако искаш да разбереш дали си щастлива, не трябва да си сравняваш живота с нечий друг. Погледни вътре в себе си за истината.”