автор: RonnieSlowhand

- Май никога няма да се науча да стрелям – казвам аз.

Нико не отговаря веднага. Разучава грубата мишена, която сме заковали на дъба. За четири часа опити в нея още има само шест дупки. До една от първия пълнител, който Нико изстреля, за да ми покаже как става. Освен това има две дупки в дървото, двайсетина сантиметря нагоре от мишената. Тези са моя заслуга, плод на единствените ми по-сполучливи изстрели. Останалите попаднаха нейде из околния храсталак. Вероятно там жив таралеж не е останал.

- Почини малко – казва Нико. – Ръката ти трепери.

Свивам рамене и му подавам пистолета, доста стар Валтер ППК. Заехме го от бащата на Нико с цената на тържествена клетва, че няма да стреляме по хора, един по друг и по птици, в този ред. Давид мисли, че всички птици са свещени.

Излягам се на тревата. Мирише прегоряло, топло и горчиво. Следобедът е тих и много горещ; наоколо църкат някакви насекоми. Не ги знам какми са точно, но винаги изпълзяват през лятото.

Нико сяда до мен и се залавя да чисти Валтер-а.

- Пийни малко вода. Ще пробваме пак, като захладнее.

- Как изобщо ти хрумна, че можеш да ме научиш да стрелям?

- Не виждам защо да не можеш. Къде по-големи идиоти се научават.

- Като карането на кола е – сумтя аз. – Къде по–големи идиоти го могат, аз не.

- Ще се научиш бе, сестра. Нали аз съм се захванал с тебе.

Обръщам се по корем и се зазяпвам в далечината. Зелени склонове, а отвъд тях – силуетът на София в летния смог. Небето е ярко и високо. Хубав ден за дишане, както обича да казва Нико.

- Много е хубаво тука – казвам аз. – Давид нали е предупреден, че баща ми може да се обади и да вдига аларма?

Бащата на Нико е мечтателен, светлокос хипар, който издържа цялото семейство благодарение на плантацията марихуана, която отглежда в мазето. Има най-добрата колекция дискове в София и малко го пери сачмата на тема карма, медитация и астрология.

- Предупреден е – уверява ме Нико. – Обеща да лъже до дупка.

- А, от това няма нужда. Баща ми знае, че съм с тебе на Витоша. Не е съгласен, ама, първо, няма как да ме спре, и, второ, няма как да ме намери. Но може да скъса да звъни на вашите и да “търси отговорност”, край на цитата.

- Да търси. – Нико връща оръжието в калъфа му и съсредоточено задъвква някаква сламка. – Ако се намери някаква отговорност в моето семейство, по-изненадан от тате няма да има.

Семейството на Нико живее в хубава, но много занемарена стара къща насред центъра. Стените са покрити с психеделичните рисунки на майката, Симона. Преобладават розово, оранжево и зелено, и някакви същественца с огромни очи. Симона малко я пери сачмата на тема извънземни, работила е точно две седмици през живота си и според джипито си би трябвало да е на някакви зверски хапчета. Е, никой не е съвършен.

Освен баща ми, според самия него си, де. Той е учител по литература, живее в панел и “от всичите ни класици най-много уважава Йовков”. Не познавам майка ми. Умряла е, когато съм била на три, вероятно от скука. Може и от друго да е, но на мен никой нищо не ми казва.

Затварям очи и решавам да мисля за друго.

- Утре може да се разходим по платото – казва Нико. – А тая вечер ще си запалим огън и ще печем картофи.

- Чудно. Откъде знаеш това местенце?

- От тате. На младини идвал тука да посреща слънцето. – той усмихнато поклаща глава. – Шашавелник, какво да го правиш. Понякога сечудя как е оцелял в бизнеса.

Моята теория е, че е оцелял, защото е саможив, не е прекалено алчен и никой не го познава. Давид не продава нищо освен чиста, домашно произведена, био-марихуана. Основните му клиенти са други хипари, главно приятелчета от детинство, и хлапетата от училище, благодарение на дискретното дистрибуторство на сина му.

Нико беше в класа на баща ми по български и го беше направил луд. Мисля, че родителят така и не успя да преглътне, че той всъщност беше чел доста повече от него. Баща ми си има гордост, нали разбирате. Минава за авторитет сред колегите. Пописва стиховце, можете да си представите какви. “Когато с теб, приятелю, се срещнем”, “Играят плахо слънчеви лъчи”, “Опияняваща си като старо вино/ и дъхава като откъснат плод”, “Във нашто озверяло време/ не съм избрал да се родя поет”. Бил се родил поет, Боже Господи. Чарлс Буковски е поет. Баща ми е чикиджия.

Хич не се разбираме. Той не одобрява какво чета (фентъзи и “дегенератска литература”), как се обличам (кожени панталони – крадени, защото не получавам други джобни освен стипендията за добър успех – и тениски със Симпсъните) и с кого другарувам (“ония наркоманчета”). Аз не одобрявам какво чете баща ми (сълзливи стихосбирки и вестник “Стършел”), как се облича (дънки и омазнено сако, което отказва да даде на химическо) и с кого другарува (сантиментални учителки по труд и творчество, които му разправят колко е велик). Освен това не одобрявам, че се побъркал на тема с кого спя и с кого не спя. Истината е, че в живота си не съм целувала момче, но това, в крайна сметка, няма нужда никой да го знае.

Освен това не одобрявам, че не знам нищо за майка ми. Не одобрявам и как баща ми съди хората, от един поглед и без право на обжалване. Отначало това, което ме привлече към Нико, бяха именно тирадите, които родителят държеше по негов адрес. Другото беше, че се възхищавах на умението му да се движи на ръба на правилата. Всички знаят, че продава коз, но досега не са успели да го изключат.

Запознахме се “официално” на една олимпиада по математика. Олимпиадите са противна работа, но и аз, и Нико сме много редовни там. Не знам за него, но аз смятам да кандидатствам в университет някъде далеч, далеч от България, и за това ми е нужна стипендия. Баща ми няма нищо, освен онова, което партията му е отпуснала навремето. Което значи, че на мен лично ми трябва всяко отличие, до което мога да се докопам. Е, на олимпиади по литература не ходя. Все пак имам принципи.

Както и да е, на онази олимпиада и двамата стигнахме до последния кръг. Наградиха ни с пластмасови часовници. Помня, че тогава едва не се изсмях насред сцената. Аз си знам какво ми беше струвал последният кръг, колко изрешени сборници, безсънни нощи, литри кафе и ненаписани домашни. За един японски боклук и един сертификат с подпис от министъра.

Баща ми дойде на награждаването, и беше смъртно обиден, защото аз избягах да поркам с Нико. На негова сметка, защото аз още не си бях получила жалките двадесет и един лева стипендия (пак). Напихме се с шампанско, Нико държа тържествена реч на тема идеалът на анархията, и изгори сертификата си в пепелник, за да докаже, че се е борил не за някакъв си подпис от министъра, а за самата математика. Оттогава сме приятели.

В момента май е задрямал. Обичам да го гледам, когато той не знае, че го правя. Тялото му е жилаво като на змийче, и мургаво дори през зимата. Косата му е с цвят на прегоряла трева и мирише почти по същия начин. Горчиво. Дълбоко. Устата му - почти момичешка, с червени, напукани устни. Някой ден може би ще му кажа, за какво мислиш, Нико, къде си се отнесъл – и ще го целуна. Но съм доста сигурна, че няма да е днес. Макар че бих искала да го направя на трезва глава, без да се нафирквам за кураж. Когато си пиян, такива неща са лесни; но не и когато трябва да е истинско, не и когато очите ти са отворени през цялото време.

Някакво насекомо се настанява върху Нико. Той избухва в серия гръмотевични кихавици и бърше сълзящите си очи с опакото на ръката си. Голямата следобедна горещина започва да преваля.

- Искаш ли да пробваш още един рунд с Валтерчо? Имаме още доста патрони.

Надигам се без особено желание.

- Бива. Иначе ще се чувствам, все едно съм изклинчила.

Зареждам, не бързо, но поне това върша без грешки. Отмервам си разстоянието от дъба и се опитвам да застана в правилната поза. Пистолетът трябва да има опора, а окото, дулото и мишената да са на една линия. Мамицата им.

И аз, и Нико сме късогледи, само че той се цели добре независимо от очилата си. Аз не.

Изправям гръб и поглеждам мишената. Всъщност е парче дъска с кръгове от цветен тебешир. Розово, оранжево, зелено. Тафихме тебеширите от Симона, а тя обича само тези цветове.

Поемам дъх и поправям стойката си. Насекомите цвърчат с все сила. Струйка пот криволичи между плешките ми и ужасно ми се иска да се почеша.

Първият ми куршум изсвистява през топлия въздух и попада в храсталака. Вторият следва секунда по-късно, този път в храстите от другата страна. Три и четири не успявам да проследя, но май не попадат в дървото. Пет отскача от някакъв камък, добре, че Нико е на сигурно място, далеч зад гърба ми. Шестият улучва дъба, но много по- ниско от мишената. Валтерът е стравнително тежко оръжие и ръката ми бързо се уморява от отката.

Плаче ми се. Нико идва при мен и ме прегръща.

- Не така – казва той. – така никога няма да стане.

Този път сълзите ми текват, от безсилие, а и от добротата му. Главно от добротата му.

Той взема пистолета и презарежда. Аз хлипам. Просто не мога да се спра.

Той слага ръка на раменете ми. Не ми говори успокоителни простотии, просто чака пристъпът да премине.

- Отпусни се и дишай, моля ти се. Дълбокото дишане помага почти срещу всичко.

Дъхът ми излиза като спазъм.

- Дишай – казва Нико. – Дишай.

Поемам Валтера от ръката му. Старая се да не нарушавам ритъма. Едно-две-три, вдишване. Четири-пет-шест, издишване.

- Погледни мишената и си представи, че е глава. Главата на някого, когото искаш мъртъв. Представи си го съвсем ясно.

Гласът на Нико е станал напевен, все едно разказва приказка.

- Виж му лицето. Виж му очите. Представи си, че центърът на мишената е точно между тях. Имаш само един шанс, само сега. Някого, когото искаш мъртъв. Сега ти е паднало.

Омраза преминава през мен като сияние. Обгръща ме в своето великолепие. Знам какво да правя, знам точно какво да правя, и виждам неестествено ясно. Стрелям без да мисля и без да чувствам отката; мишената е част от мен, онзи, когото искам мъртъв, е част от мен, линията на тази закономерност е през мен, през сърцето ми. Имам чувството, че направлявам изстрелите с поглед. Душата ми простира криле над мен.

Дишам, дишам, дишам.

Четири куршума в мишената, един от които доста близо до центъра. Два непосредствено пoд нея, в дървото. Вероятно последните два – явно още не мога да задържам правилната стойка достатъчно дълго.

Усмивката на Нико грее, и очите му греят, и косата му грее на слънцето, и аз съм му страшно благодарна, че не казва нищо. Благодарна съм му, че не ме пита в чие лице стрелях. Благодарна съм му, че не намалява триумфа ми с някоя фраза от сорта на “това май беше по-добре” или “казвах ти, че ще му хванеш цаката”. Благодарна съм му, защото с него се чувствам свободна.

Някой ден ще го целуна, заклевам се. Много скоро. Но не днес.