автор: barbacoa

Душа човек е. Обаче сънят му е калпав, калпав, та и оттатък.
Денем усмивката му е все на лицето, добра дума за всеки има, чурулика, пърха, кеф. Все в настроение, ядовете сякаш минават покрай него – мислят си хората. Нощем обаче душата му е като прещипана, пиле в клетка е: блъска, блъска, каквото не е могла да си каже иззад усмивката, да си го изпищи.

И той удря в съня си. Кучета го хапят и ги удря, вълци го преследват и ги души, на душмани длъжен не остава и размахва ръце. Горката му жена току се събуди от як пестник по лицето. Отбранява се, докато гони съня му, а после, щом успее да го разбуди и укроти, плаче в банята и не смее да заспи до заранта. Ръцете й често са сини от ударите. И ритници отнася понякога. Но най се плаши като почне да я души, защото не е сигурна, че ще успее да го събуди навреме, докато има глас и сили...

В трудни нощи й идва да се разведат или поне да спи в друга стая. Но нали се обичат още, как да го остави, как да не споделя леглото му... Пък и той много страда от сънищата си. Все се извинява сутрин като види белята, а тя го моли да мисли повече за себе си и да си казва, като го боли. Да ръмжи на живота денем, вместо да ръмжи нощем.

А той й отвръща, че сигурно е от чашата бира, изпита късно вечерта. Или от сладоледа, от късния филм, от фазата на луната. И че всичко ще се оправи. И се усмихва.

А тя лека-полека намразва усмивката му.