Посвещавам на татко Георги,
който на 11 май 2010-та
навърши 70 години
Зевзеци са, Доне, дума няма, зевзеци са братята ти (хеле, по-малкият), ама и нашият род по-доле не пада, назад-назад - до корените чак.
И като ти думам, вервай ми, макар туй да ти се чини виц, или някакъв си joke! Абе, кой по ония тъмни времена ти е говорил на жаргон, камо ли на ингилизки…
Жива истина си е това, толкова жива, колкото е животът.
В далечната 1939 година било. Дядо ми – напет синеок хубавец, 26-27-годишен, го взели запас.
Оставил той баба ми – младата си невяста – с две дребни щерки, па заминал.
Да ти река преди туй, че големи бедняци били те двамата. Бащите им били убити в Балканската война, а дядо нямал и майка. Престарила била баба, 24-годишна вече, една едра, грубовата, че и с две години по-голяма, той – дребен, по-нисък от нея, ама сирота… взели се.
Дядо и баба и неграмотни били. Рано-рано тръгнали да работят – тя – слугиня по чуждите къщи, той – ратай, пастир… Ходили на училище току до второ-трето отделение – колкото да се научат да сричат и криво-ляво подпис да слагат.
Та - да ти думам нататък - минали се няколко месеца, откак дядо го нямало.
Един ден повикал той свой съратник – да му напише писмо до село, да проводи на невястата хабер.
И задиктувал дядо направо, късо, сурово (нямало тогава цуни-гуни, I miss you...)
„Жено, да ме чуваш, аз скоро няма да си дойда. Другата седмица да повикаш Биля и колячите – да оправите свинята. После Билю да не забрави да й опъне кожата (б.а. - за цървули).
Кога има нужда, повикай пак Биля – качете се на сайванта, покажи му да бръкне по-навътре, дето са по-сухите бали сено, да смъкне за добитъка, че знам, жено, много тежко е за тебе.
И да му речеш на Биля - длъжен няма да му остана, за доброто – двойно ще му го върна!”
Получила баба писмото, но нали и тя неграмотна, отишла у Билювица, да й го прочете. И като зачела Билювица, и като завила баба ми:
„Жено, да ме чуваш, аз скоро няма да си дойда. Другата седмица да повикаш Биля – да те оправи, ама тъй, че здраво да ти опъне кожата.
Кога има нужда, пак го повикай – на сайванта да те качи, покажи му къде да бръкне, сухо място да не остане, че знам, жено, много тежко е за тебе.
И да му речеш на Биля - длъжен няма да му остана, за доброто – двойно ще му го върна!”
Писнала баба ми, писнала Билювица, хванали се за косите, издрали си очите, едва ги разтървали.
Така, сама и затворена с децата си в къщата, изпратила баба и лятото.
Разгеле – пуснали дядо да се прибере!
Че като го погнала баба от вратнята още, че като го заблъскала по главата:
„Заравям те в дън земица, бяс с бесниците! Мискинин ниеден, чумата да те тръшне! Очите ще ти издера, дето ме такваз посрами! Досега къщата ти опазих, ама живей вече ти в почернена къща, мръснико! Само да съмне, само да съмне, папер от мен тука няма да найдеш, отивам с децата у мамини!”
И тръшнала вратата (ох, как тръшкаше баба врати!), па си събрала багажа в няколко бохчи. Само да пренощува и сутринта – през баира – с малките в нейното си село!
Ама – ей на – нещастие!
През нощта Янтра придошла много, скъсала дигата и плиснала в полето. А къщата на дядо ми – досами него. Заляла водата крайните къщи.
Събудили се сутринта баба и дядо – вода до кокалчета, мазите пълни, всичко мокро.
Запретнали двамата ръкави, камъни носили да подсилят оградата, гребали вода, дрехи мятали по двора да сушат… До вечерта – силици не им останали.
Децата – къде яли, къде не - заспали гушнати на миндера.
Седнали баба и дядо – потни и уморени - чак гласец не им останал, на две сухи възглавници в пруста, капнали и смълчани. По едно време едва промъкнал пръст дядо под дланта й, па едва го сръгала баба в ребрата, и пак, и пак (видох ги - същински Пурко и Пурковица!) и… какво още да ти хортувам – напролет се родил баща ми.
И ще ми говориш ти за зевзеци, па и ще ми говориш, че природните бедствия били беда!…
Не мож` ме убеди хич биля, не мож`! Ако тази вода не беше придошла, като какъв щеше да е този свят без таквози чудо, като мене?!
______________
Произведението участва в "Очи за себе си 2010".