Толкова ми е тежко, че се чувствам като вървяща в пясъка. Всяка крачка е усилие, напряга се цялото ми същество. Не ми се върви вече, искам да легна и да ме затрупа. Нищо няма смисъл, пак съм сама в средата на пустинята.
И пак всичко се оказва мираж, а как вярвам... Вярвам, че има оазиси- където ще утоля жаждата, където ще спра да се напрягам и ще се отпусна под сянката. Затова продължавам да се боря с пясъка, да правя стъпка след стъпка, без да знам изобщо колко е далеч това, което търся. Боли ме всичко и всичко, което усещам е болка. Вървя вече цял живот, а не намирам онова, което търся. Срещам надежди сред дюните, но те се изпаряват от топлото. Станала съм друга от толкова вървене. Кожата ми е загрубяла, както и всичко под нея- не изпитвам физическа болка, същото остана само сърцето ми, за да ме боли. Боли от миражите, от историите, които си измислям, докато вървя натам. Това са си моите истории, защо пак страдам... Всяка история е едно тръгване, а когато свърши- неусетно съм паднала и пясъкът ме затрупва, ако не стана. Винаги ставам, трудно е и е точно преди да ме затрупа напълно. Веднага започва новата ми история- в началото е по- лесно, има надежда, още не разбирам че всичко е мираж- не усещам как с лекота крача напред. Но с всяка крачка осъзнавам, че може би пак съм в поредния мираж, че може би не вървя напред а се въртя в кръг... Дали е мираж или наистина съм такава, защо ги няма хората, които обичам- защо ги изтласквам от моите истории- защо искам да съм сама, защо ме е страх от другите... Нима няма да е по- лесно следващият път, когато падна някой да ми подаде ръка, нима е невъзможно изобщо да не падам- да имам опора до себе си... Искам да разкажа миражите си, дано когато ги разкажа да се събудя и да разбера, че миражът се е оказал мираж и всичко наистина се е случило...