автор: Liliya

Да се представя – аз съм песъчинка. Малкото на пясъка и голямото на прашинката. По размер иначе не смейте да ме определяте, по материя също.
Кой ще каже, моля ви се, при какви обиколки на тялото спирам вече да съм песъчинка и ставам нещо друго? И кой ли знае още, от мида ли съм частичка, от камъче ли, какъв ми е химичният строеж и така нататък? Може дори и зрънце от сол да съм. Никой не знае, ама аз си се знам.

Ако ви звуча малко надменно, то е защото съм нахакана. Здраво се надувам, вижте иначе какъв съм дребосък, няма и да ме подозирате, ако не си поиграя на важна. Ето как го правя по правило: На хората им влизам в обувките, по очите, под ноктите, хрускам им в храната, драскам ги по кожата, а в най-злорадите си периоди директно им се пъхвам в банските на плажа, а от там - и по други места. И тогава придобивам голяма значимост. Сега, не знам по човешки как да я изразя тази емоция, но по моему звучи така – чувствам се не като песъчинка, а направо като тухла, като зид или като могилка.

Честно казано, въобще не се заблуждавайте от умалителното ми име. Аз имам черно и гнило минало. Участвах в една неблагородна групировка под името „Пясъчна буря”. Хвърчах, ломях, заслепявах, убивах, направо май прекалих. После ми дойде акъла, тоест влезе ми пясък в главата… (И без възражения, че нямам глава. Аз даже и мустаци имам, ако се съмнявате, значи просто не сте проверили всички песъчинки.)… и реших да започна да пътувам. Ей така, за катарзис. Бях на морето – там по джапанки и по кърпи, по бански и по дрехи, по сандвичи и по коси – къде ли не ме водиха, видях свят. Ех, с колко деца си поиграх! За пътешествията ми по пустинята няма да разказвам, там е толкова пренаселено, та чак жълто. Роднина до роднина, свят да ти се завие, и за разнообразие по някой кактус, но на мене и те не ми бяха разнообразни. Но, слава на пясъка, от там ме отвя вятърът и ме прати в ръката на един будистки монах. А той, милият, реши, че съм знамение, че съм част от единството на света, че самата аз съм цяла вселена от смисъл и енергия. Е, няма да лъжа, повъзгордях се, та чак ми щръкнаха мустаците, за които се разбрахме, че ги имам. Но съдбата, както всички знаем още от първи клас, не търпи ненаказаното зло, не беше забравила за песъчливите ми грехове и-и-и….хм….ами…такова…добре, де, озовах се в котешка тоалетна. Не будистка, някаква си котешка. Пречистих се от натрупаната вина, ама и доста се позацапах, особено по мустаците. Добре, че пясъкът на такива места често се сменя…та после…Е, няма да ви разказвам целия си живот! Първо, защото нямам живот, аз съм си нежива материя, а и второ, защото ми окапаха мустаците да говоря.

Ще ви кажа само защо съжалявам - мъчно мие , че не случих да попадна в бисерна мида. Като си песъчинка, това е доста голяма възможност. Нещо като да станеш творец, но по-истинско. Като да си муза. Мечтая го силно, но не го вярвам много и затова не се случва. Иначе от нищо не ме е страх – за мене няма смърт, няма болка, няма разочарование. Най-много да се разчупя на части, но ако това не е предимство, не знам кое ще е. Дори в котешката тоалетна всъщност нищо не усетих, вие ми се вързахте и ме съжалихте… аз нямам сетива, бе, хора, не всички сме като вас, чувствителни. В тая връзка, самата аз не зная как така успявам да говоря. Не може да се отрече, разказвам си с пълна пара живота на официален човешки език. Нека си остане мистерия, вие сте по обясненията и разгадаването на загадки. Доколкото ви познавам, де. Съзнание подозирам, че нямам, защото нямам знание, за да му слагам каквото и да е „съ” отпред. Други човешки органи също не ми се намират, с малки изключения. Говоря си през мустаците.

Понастоящем се подвизавам в едно разказче. Литературен герой съм, тъй да се каже. Може, впрочем, да излезна и героиня, както искате го кажете. Аз пол нямам, ама вас ще вземат да ви притеснят мустаците и ще ми дадете набързо. Тука попаднах по съмнителен начин. Изпаднах от главата на авторката и взех да се търкалям по кратката си автобиография с особено чувство за песъчливост и опесъченост. Мисля, че това изчерпва положението.