автор: vicont

Есента някак разюздано, сваляше облеклата на пресъхналите от яркото лятно слънце дървета и храсти. Късаше лист по лист от тях, безмилостно. А всяка сутрин, ги попарваше с ледения дъх на сланата си и оставяше вятърът да им се присмива, останали голи и сбабушени без прелестното си олистение.
Свиреше вятърът, освирепял между клоните и проверяваше дали не е останал някой недооткъснат пожълтял лист. Размахваше вятърничавата си метла по улиците, вдигаше прахоляк и завихряше струи в порива си на немирник - хулиган ! По това време на деня улица”Търговска”... опустяваше в обедна премала и дюкяните хлопваха кепенци за следобедна дрямка. Само бакалията зееше с отворена врата пред която се мъдреше чувал с покълнали картофи и няколко едри спарушени зелки в стара щайга. Дървени каси от хляб обърнати наопаки служеха за маса и столове на каре квартални ексцентрици. Чешитите блъскаха карти с цветущи пожелания за роднини и близки, на четвърт „Плодова” скоросмъртница с евтино мезе!

Генади погледа безизразно играчите, влезе в бакалията взе един хляб и малко салам за вечеря. Тръгна си с мрачно настроение. Мислите в главата на младия мъж се лутаха безпризорни, като мъката стаена в сърцето му свито и уплашено. Пустите пари за нищо не стигаха, хазайката го тормозеше за наема, не че беше кой знае какво за коптора в който живееха, ама все пак покрив си беше. Имаше вересии и в бакалията. Кака Гина – магазинерката вече го гледаше с лошо око. Комай, почти месец все на вересия взимаше, а пари... отникъде. Оня ден хубаво, че бай Марин го помоли да риголват градината, та взе някой лев, колкото да не е без хич. От обувките му зееше дупка в която имаше затъкнат картон да не се виждат босите пръсти, черни и немити. Панталона... отдавна с неустановен цвят прозираше, като зебло на слънце. И ръкавите на фланелата му бяха разръфани, ама кой ти мисли за шев и кройки на празен стомах и с бременна в деветия месец жена. Настръхна, като си помисли, че утре може и да роди... как щеше да отгледа това създание, пръкнало се по невнимание. –„Еех... все на сиромаси... се случва”. Прегърби се душата на Генади под неволите, гърбави бяха и мислите родени в главата му! Страховити неща имаше в ума си, а страхът гъделичкаше празния стомах с остри жилави пръсти, прокарваше мръсните си лапи през вътрешностите, сграбчваше го за гърлото безмилостно и душеше гадината до прималяване. Ромка беше Милка, но в квартала никой не им обръщаше внимание, познаваха го, макар на други места да го имаха за циганин. Беше му все едно... обичаше жена си, вярна и предана беше, търпеше мизерията мълчалива и правеше чудеса от нищото за прехраната им. От буца пръст яхния можеше да сготви. Ама имаше си недъг горката, куца беше по рождение, единия и крак по къс, та като ходеше, смешно премяташе ханш и изглеждаше сякаш танцува. На него това не му пречеше. Сирак от рождение, израснала по приюти, душата и блестеше – чисто злато. И Генади израсна в мръсотията и нищетата на дом за сираци. Съдба, какво да се прави, никой не си избира родителите. Той за своите нищо не знаеше. Баща неизвестен, майка -пияница.

Стигна до края на улицата и сви по неасфалтирана пресечка в края на квартала, мина покрай оградата на хазяите и тъкмо да отвори портичката чу... Милка, виеше и нареждаше. Мъжът се стъписа... за миг осъзна, какво се случваше и изтърва хляба и салама. Втурна се в стаята в която живееха, бивш обор със прозорец и стара печка в средата... турско кюмбе с неизвестна възраст и прослужени години. Милка, лежеше на нара застлан със старо прокъсано одеяло, служещ за легло. Стенеше стиснала до кръв устни, надигнала полата си с разголени бедра и повдигнала куция си крак. Под нея се стелеше локва от розова вода и... о, Господи, между краката и се подаваше главата на бебето. Защура се назад - напред, като обезумял, когато чу жена си през зъби да нарежда:

- Вземи се в ръце, мъжо. Запали печката и ела ми помогни. Ей там съм скътала един чаршаф...подай ми го...Оооох, бързо....господи, ох! И си измий ръцете... шибана работа, ох... дано да свърши бързо!

Генади още се суетеше около печката, когато бебето изплака. Спря се, ръцете му се вдървиха:- „ Ами сега. Какво да правя”- помисли си сиромаха. От вкочанението го изкара гласът на Милка, като от преизподнята:

- Побързай, мъжо... детето, помогни!

Погледна я в унес, неспособен да направи каквото и да е. В скута на жената, лежеше голо и кърваво бебето и дишаше на пресекулки. Тя го погледна умолително, изтощена от болката. Лицето и се напрегна, в очите и гаснеха звезди, челото и се набръчка. В сетно усилие се сви на две и прегриза със зъби пъпната връв, върза я немощно с кокалестите си пръсти и се отпусна затворила очи, потресена от болката и усилието. Държеше детето ревящо на скута си отпуснала ръце, а от тялото и се изцеждаше живота във вид на огромна локва кръв попиваща в стария чаршаф на леглото. Кожата по голите и бедра настръхна. Разтресе се цялата. Генади стоеше, като изтукан, замръзнал с широко отворени очи, парализиран от страх... пред него бавно и безвъзвратно угасваха последните искрици живот в тялото на жена му. Кръвта и изтичаше и напояваше с тежката си миризма тясната стая. Лицето на бедната родилка побеля и се отпусна. По челото и избиха малки капчици студена пот и засъхнаха бързо с последния и дъх. Гротексно, мъжът продължаваше да стои онемял и вдървен, а печката бумтеше весело и скоро въздуха се нажежи от топлината и. Мисълта на Генади се върна бавно и мудно в главата. Той присви очи и наклони тялото си в опит да разгледа бебето... все още живо в скута на мъртвата жена. Вече не ревеше. Приближи се, побутна гнусливо жена си... осмели се, та пипна челото и изстиващо и неподвижно. Взе чаршафа, пое бебето, забърса го с единия край и го зави както си беше с неизчистената кръв.

Маруша – гадателката, както я знаеха в квартала се изхранваше от наивноста на глупавите си клиенти, които незнайно защо се тълпяха от сутринта пред домът и за да им гледа на кафе да развали или да направи магия за любов. Имаше ги всякакви, ама щом си плащаха баламите , тя какво... да ги изгони ли. Голяма беше челядта и... имаше вече и внуци и всички в ръцете я гледаха. Гордееше се с произхода си, не искаше да и викат ромка;- „ Циганка съм „ – гордо заявяваше винаги с високо вдигната глава наперената „гадателка”. Беше се сдобила с всички необходими атрибути за „ професията” си и изкарваше добри пари от заблудата на наивниците. Тази сутрин времето обещаваше да бъде хубаво и Маруша се приготвяше да отиде до пазара да напазари за празниците едно друго, когато чу бебешки плач почти до вратата си.

„- Пустите котараци, пак се гонят”- помисли си Маруша и махна с ръка... но плачът се повтори , този път с познати нотки съвсем различни от котешките. Старата циганка се изправи, ослуша се, но плачът не преставаше. Чуваше се досами нейната врата. Приближи се леко приведена и отвори изведнъж , готова за атака и с вдигнат бастун в ръка. На прага лежеше малък вързоп от който се чуваше тягостния рев. Изумена старата циганка се огледа... но наоколо намаше никой, не се виждаше дори мършавото трикрако куче на касапина Рашид. Наведе се... разви чаршафа с кървави следи по него и се стъписа, макар в себе си вече да знаеше какво ще открие в него. Момче беше и ревеше така, че да ти скъса сърцето, а по телцето му зачервено и почти посиняло от студ, засъхваше кръв. Корава беше циганската и душа, но в гърдите и туптеше милозливо сърце. Нямаше много за мислене. И по страшни и странни неща беше виждала в живота си Маруша. Каквото и да е, бебето щеше да умре ако не го вземеше. Да извика полиция и през ум не и мина, не бяха приятели с ченгетата циганката и „ професията и”. Щяха цял ден да я разкарват по районното. Пък и оня мустакат разбойник – кварталния не я долюбваше много, много. Огледа се и внесе вързопа в дома си. Сложи на кушетката ревящото същество, грабна тенджера, напълни я с вода и я постави на разпалената печка.” Ха, с едно новородено ли нямаше да се оправи, колко беше изгледала”. Скоро от тенджерата се вдигна пара и Маруша запретна ръце, приготви легена и спретна набързо пелени от своя стара памучна рокля. Мляко имаше в хладилника, козе... носеха и доволни клиенти. Докато го къпеше, през главата и минаха спомени... мислеше си за внуците, та как и двете и дъщери не захраниха нито едно момче в утробите си. Проклятие имаше хвърлено над рода и, да нямат мъжко, а виж Господ си знае работата, негова ще да е и тази с подхвърленото момченце. Та какво толкова, можеше и сама да си го отгледа. Вдовица от почти 20 години, откак почина Карчо, друг мъж не допусна в живота си, не че нямаше мераклии. Ей на пък, може и за добро да е, ще има свое занимание, една мьничка твар изцяло нейна. Усмихна се Маруша на мислите си и решителноста и нарасна. И съдбата бе на нейна страна, наскоро беше починало новороденото на комшийката и Сиса, та акта за раждане беше още в нея, да му бае за здраве, ама не дочака баенето завалията. Почина на другата сутрин. Али... така се казваше, хубаво име за момче, така да е... Маруша вече знаеше какво иска и никой не можеше да я спре.

Слънцето прежуряше следобеда та камък се пукаше от горещина. С ужасяващи горещини щяха да запомнят това лято. Земята напукана жадуваше с изпръхналите си устни, живителна влага, но на небето ден след ден грееше безпощадно само слънцето. Въздухът изсушен от горещината трептеше и изгаряше дробовете. Всичко живо се бе изпокрило на сянка.

Али седеше подпрял брадичка с едната си ръка, а с другата рисуваше с пръчка странни фигури в праха пред себе си. Чакаше някой минувач да мине за да изпроси някоя стотинка. Днес денят не беше добър. От как баба Маруша почина, животът му се промени нацяло. Изгониха го родните и дъщери за да си разделят имуществото. Али въздъхна, спомняйки си баба си. Голяма жена беше, трепереше над него. Да се изучи искаше, доктор да стане. Ама събори я болест и си отиде ей така една сутрин гледайки го с мъка в очите. Не можа и сбогом да му каже. 11 години, не даваше косъм да падне от главата му, разказваше му интересни истории, приказки, обличаше го, като принц. Научи се да чете заради него, та заедно сричаха над букварите. Не изпускаше родителска среща и все подир него ходеше, колчем излезеше на улицата. Като орлица баба Маруша бдеше над своя малък Али. И го наричаше „ мъжът на живота ми”. Дъщерите и все го гледаха накриво, като да им е откопал имането. Не го обичаха и гледаха всякак да го набедят за щяло и нещяло, но майка им не се вързваше. Познаваше си ги и ги поставяше на мястото им. Затова след погребението, Али не очакваше милост и вече почти две години се препитаваше по улиците с просия. Спеше в една изоставена барака на пазара, а търговците му плащаха, кой с баничка, кой със стара дреха или обувки за беневолната му пъдарска длъжност. Къпеше се на чешмата до пазара. Е студена беше ама и това вършеше работа. Понякога помагаше на огняра на общината и оня му позволяваше да се изкъпе с гореща вода в парното помещение. Е това си беше истински разкош, на който Али се радваше от сърце. Пличкаше се до насита с горещата вода. Обаче си беше рядкост. Няколко пъти полицаите го хващаха и водеха в социални домове, но той винаги успяваше да избяга. Накрая и на тях им омръзна да се занимават с него. Не можеше да живее там в ужасния дом. Големите ги тормозеха и биеха , опитваха се да ги изнасилват. На него само веднъж му се случи и всеки спомен го караше да повръща от отвращение. Втори път нямаше да го допусне, беше си приготвил добра защита, имаше остро като бръснач джобно ножче , подарък от един полицай с големи и добри очи, който последния път го пусна безмълвно да си върви по живо по здраво след като го нахрани до насита в закусвалнята. Нямаше да забрави влажните очи на едрия полицай докато ядеше като невидял вкуснотиите. Струваше му се, че ченгето едва сдържа сълзите си.

Не приличаше на цигане Али, макар баба му да беше циганка. Много пъти я разпитваше за родителите си а тя... все едно и също. „ - Не питай, по добре да не знаеш. Мъртви са, погребани и толкоз...”. Дълго след това старата циганка ходеше намръщена. Спря да я пита, безполезно беше. Познаваше ината на баба си.

Али не приличаше на другите роми, бяло лице и коса почти светло кестенява със светли краища, а лицето в съвършен овал и правилни черти. Със огромни кафяви очи и изписани вежди, но най – симпатичното бяха трапчинките в бузите и разстоянието между предните зъби, които му придаваха весел и добродушен, дори закачлив вид. Ако някой го облечеше в нормални дрехи щеше да изглежда красиво и одухотворено дете. Отдавна не ходеше на училище, често бившите съученици го срещаха, но не другаруваше вече с тях и ги подминаваше като непознати. Надраснал ги беше. Животът го принуди. И така този следобед като много други седеше пред бингото на пазара, та дано някой късметлия му подхвърли някоя пара. Ами правеха го често. За късмет ... от суеверие. А много знаеше за суеверието и гледането на ръка и кафе от баба си. И на карти можеше да гледа, ама хората все по малко вярваха в тези щуротии. Срещу него на двайсетина метра под сянката на стар и избелял чадър на Пепси... имаше павилион за цигари и алкохол. Пред него стоеше пластмасова маса, разкривена и ожулена, а чадъра хвърляше сиромашката си сянка над нея с погнуса. На масата обърнат към Али седеше опърпан и мръсен мъж с бутилка бира в ръка. Брадясал и изнурен изглеждаше човекът, пиеше жадно и на големи глътки ледената течност. Али го познаваше, често го виждаше пиян да спи под някоя сергия на пазара, но не го закачаше. Бедняк, бездомник като него. Дори веднъж му беше дал баничката си, разпознал в погледа на изтрезнелия мъж очите на безмилостния глад. До момчето на тротоара градинката завършваще с бетонен блок боядисан в жълто и черно като зебра и край него минаваше пешеходната пътека между двете градинки пред бингото, която водеше към автобусната спирка до метрото. Откъм пазара се зададе двойка, спореха разгорещено и се дърпаха без да обръщат внимание на минувачите и любопитните около тях. Жената носеше голямя дамска чанта, а мъжът гневно я блъскаше в изблик на ярост. Наближиха Али и скандала се развихри на крачка от него. Момчето гледаше с насмешка двойката, познаваше ги. Имаха магазин за колелета и той често надничаше във витрината, мечтаейки си един ден да яхне такъв лъскав велосипед и да обиколи света. Караха се често и обикновено публично, като че ли именно това им доставяше удоволствие, а след това се мляскаха като невидели и се прегръщаха, като че вместо плюнки дъжд ги е ръсил. Тяхна си работа би казал Али, ако този път нещата не се развиха по неочакван начин. Мъжът удари силно с опакото на ръката си жената. От устните и рукна кръв, очите и се наляха с необуздан гняв и тя се нахвърли, като обезумяла тигрица върху съпруга си, опитвайки се да избоде очите му. Той се носеше на опашка и успяла да я докопа, тя с все сила задърпа към себе си косата му. Мъжът залитна, спъна се в чантата на жена си и излетя на улицата. Фатално...! Изскърцаха спирачки, изсвириха гуми, чу се глух звук и всичко утихна. Хората гледаха невярващи трагичния развой на събитията... седяха скупчени и смълчани а жената беше застинала с отворена уста, май искаше да крещи, но не излизаха никакви звуци. Мъжът лежеше неподжижен на асфалта а шофьорът на таксито блед като платно се въртеше на едно място хванал главата си с ръце и повтаряше ... „ Мамка му, мамка му... мамка му!!!” Али постоя изумен от случилото се и приседна по далеч от мястото на инцидента, като дочу сирените на полицейската кола. Всичко мина като насън... два часа по късно нищо не напомняше за инцидента, освен мокрото петно измита кръв от асфалта и ограденото , пазено от полицаите място на трагедията. Хората се разотидоха и Али отново седна на обичайното си място за лов на късметлии. Живота продължаваше въпреки неочакваните си обрати. Трябваше да се живее и яде. Тогава забеляза в тревата до себе си тъмно жълт предмет. Присегна се и го взе. Портфейл...!!! И изглеждаше доста препълнен. Али се огледа с вродената си предпазливост, но никой не му обръщаше внимание. Грабна портмонето и го отвори...имаше много документи и сметки, снимки на току що загиналия млад мъж, когото Али познаваше. Снимки на деца и шофьорската му книжка, както и пет лева на дребно, два по два лева и един железен. Али затвори бързо портфейла решен да го занесе на съпругата на загиналия. Не му трябваха парите на умрял човек, нито документите му. Щеше да ги върне и те са му правили добрини. Ето повод да върне жеста. Изправи се и бавно се отдалечи навътре в пазара.

Мъжът с бирата на павилиона не беше мръднал през цялото това време. Видя всичко, но жаждата го измъчваше и висеше на павилиона за да допие някоя глътка недопита бира оставена на масата. Мозъкът му отдавна размътен от алкохола и годините в нетрезво състояние безпогрешно регистрираха находката на Али. Бързото затваряне на портфейла говореше, че хлапакът е намерил голяма сума пари. А на него му трябваха повече. Проследи го с поглед и го последва. Знаеше къде му е бърлогата, нали и той преспиваше от време на време наблизо.

Али мина покрай рибния магазин и се отправи към задната част на пазара, където стояха контейнерите за да провери, дали има изхвърлени кашони, да ги сортира и събере. Това беше основния му „бизнес”. Там вонеше от изхвърлените изгнили зеленчуци, но тази миризма станала вече близка не го притесняваше. Наскоро общината бяха изляли високи бетонни стени около сметището с контейнерите и никой не виждаше какво става вътре, та младежът спокойно си вършеше работата.

Зави зад голям камион и грамада дървени палета, когато усети ужасен и като че познат дъх в тила си. Обърна се и видя разкривеното лице на пияницата от павилиона. В ръцете си държеше дълъг ръждясал и крив нож. Изръмжа:

- Дай портфейла хлапе ...давай, мамка ти или ще те порежа!

Али инстинктивно извади джобното си ножче, готов за отпор, но мъжът го изпревари и с отмерен удар заби ножа в сърцето му с ужасяващо сумтене. Преди да угасне погледът на клетото момче в очите му нямаше омраза а учудване. Та този мъж му беше почти близък... само да беше почакал... нямаше пари ... Светлината изгасна с последния удар на сърцето на Али. Свлече се до стената с боклука, телцето му се сви безпомощно, а дъхът му се отдели и отлетя прозрачен и незабележим, като живота на детето в чиито гърди се беше родил.

Приведен с алчен поглед Генади отвори с треперещи ръце съкровището си и изпсува, като видя петте лева. Ровеше обезумял из гънките на портфейла, но там нямаше нищо повече от безполезни хартии и документи. Измуча и го захвърли... обърна се към трупа на детето, някъде в съзнанието му изплува блед спомен за една родилка, за едно дете захвърлено пред вратата на стара циганка, но мозъкът му не можа да се фокусира и споменът умря, като пеперуда при ураганен порив на вятъра.