автор: mary_elizabeth

Въведение

В късния зимен следобед на 1702 година от ерата на Изгрева, в Пила бе така студено, че улиците на благородническия квартал бяха замлъкнали и не се чуваше почти нищо друго, освен плясъка на водите на вледенената река, когато малкото фериботче, носено от веслата на водачите, се удряше треперещо в брега. По сивия калдаръм бе залепнал скреж, който блестеше на светлината на запалените по стените на къщите фенери. Въздухът бе неподвижен, само тук-там малки позлатени снежинки се завъртаха, подети от случаен ветрец и правеха плавни пируети, докато падаха бавно на земята.
Обичайните търговци, които обикаляха по това време на деня из улиците и се тълпяха пред високите бели къщи, за да предложат на скучаещите велисини и беренеси разнообразието на стоката си, бяха изчезнали. Веселите и шумни студенти, които крещяха и се закачаха с минувачите, сега се криеха от студа пред запалените огнища в общежитията, прекарвайки времето в четене или дрямка. Нямаше ги и млекарите, нито обикалящите продавачи на зарзават, месо, сладко, свещи и подправки. Дори друните – тези сурови и калени служители на краля – сега се спотаяваха под навесите и коневръзите, с надеждата, че на никого няма да му хрумне да всява суматоха в града във време като това. Така и не видяха високия мъж, който единствен разчупи тишината на зимните улици, изчатквайки с копитата на коня си по двадесет и осма улица. Тази улица идваше от реката и бе пряко продължение на моста Ариго; един от хубавите мостове, предназначен главно за важните особи, които влизаха в града от южните порти.
Мъжът беше целият загърнат в черно вълнено наметало, качулката, обшита с кожи, бе спусната ниско над очите му и лицето му не можеше да се види. Все пак по вида на скъпото му облекло; стройния му, светлокафяв кон, хубавото черно кожено седло, хубавите юзди и наочници, можеше да се предположи, че е от аристократичен произход, или най-малкото, е някакъв вид добре платен служител.
Той премина цялата улица и зави наляво, скъсявайки маршрута си като препусна по една малка пресечка между страничните стени на сградите. Щом влезе в нея, високите къщи го притиснаха от двете страни с бездушните си каменни тела, лишени сякаш от всякакъв признак на живот. Едно проскубано куче, дошло отнякъде, го подгони по уличката, лаейки пресипнало след него. Конникът ускори ход, оставйки кучето и сградите зад гърба си и скоро излезе на голям, кръгъл, напълно пуст в зимния ден площад. Площадът бе застлан с гладки бели, жълти и червени плочи, чиито цветове бяха подредени във вълнообразна симетрия край един голям шадраван в средата. Шадраванът, разбира се, зиме не работеше и статуята, която обикновено изливаше потоци вода от протегнатите си встрани ръце, сега стоеше празна, някак самотна и тъжна. Тази статуя представляваше висока, златна фигура на мъж с дълга коса и брада, облечен в златно наметало, с венец на челото и златна звезда прикрепена над главата. Мъжът бе един от двайсетте светци, носители на Истината, на име Андреск и водата, която изливаше от ръцете си символизираше живота и надеждата, които бе предал на света преди малко повече от седемстотин години. На негово име бе кръстен и храмът, който се намираше на площада – Свети Андреск.
Конникът се спря за момент до фонтана, вдигайки поглед към огромната сграда, издигаща се пред него. Той сякаш се колебаеше. Храмът бе наистина величествен – бе толкова висок, че на човек му се завиваше свят, като погледнеше към върха му - и в смрачаващия се зимен следобед изглеждаше някак плашещ, дори страшен. Бе заобиколен от висока златна ограда от островърхи колове; зад оградата, освен него, имаше още три големи сгради, построени от бял камък, всяка завършваща с висока, остра златна кула. Храмът бе най-висок сред тези сгради и най пищно украсен, той бе предназначен за служби, молитви и поклонение, а другите три представляваха университета, където се обучаваха Божиите служители, общежитията на тези, които бяха приходящи и апартаментите на постоянно живеещите. Мъжът гледа известно време към университета; после погледът му се обърна към централния вход, който се намираше точно зад фонтана – висока, желязна врата, зад която се виждаха дървените постройки помещаващи охраната. Поколеба се още сякаш миг, после дръпна юздите и се насочи към входа.
Там, след като удари с чукалото по вратата, трябваше да изчака няколко минути преди охраната да се покаже. Когато излезе до желязната врата, увитият в дебела кожена шуба охранител го изгледа зиморничево и с нескрита неприязън. Отвори вратите без въпроси, след като видя малкия златен пръстен с инициали, който мъжът му показа. Конникът мина през вратата, без да му обръща повече внимание и препусна по широката калдаръмена пътека. Пътеката се виеше между градини, които сега не представляваха нищо друго, освен гола, корава, сиво-кафява почва, с разпръснати навсякъде високи дървета с черни клони. Пътеката водеше към малка каменна арка – това бе вход, направен в долната част на сградата на университета, който извеждаше към широк вътрешен двор. Вътрешният двор бе единственото място, откъдето човек можеше да влезе в която и да е от отделните четири сгради. Конят потрепваше, докато малките, сиви леденоклюни подскачаха пред краката му и прехвърчаха пред очите му, местейки се от едно на друго черно дърво. Конникът мина през арката, прекоси големия вътрешен двор и се насочи към входа на университета. Там отново показа на охраната своя пръстен, след което те поведоха коня му към конюшните, а самият той бе въведен през високите абаносови врати, в голям, осветен от горящи по стените свещници и потънал в тишина, коридор. Дървения под скърцаше под краката му, докато вървеше заедно с придружителя си; лъхаше го тежък мирис на дърво, восък и прах. По високите стени се виждаха огромни картини, изобразяващи стари битки между езическите народи и първите носители на Истината; сцени от живота на мъченици, герои или просто учени мъже, допринесли с мъдростта си за развитието на културата и изкуството на страната. Мъжът, който сега бе свалил качулката и се виждаше бледото му лице, обрамчено с тъмнокестенява брада и дълга тъмнокестенява коса, не гледаше към стените. Той бе впил големите си, изпълнени с мрачен ужас очи, право пред себе си и все още продължаваше да трепери леко, въпреки че в сградата, която се отопляваше от подземни тръби, вече бе много по-топло. Всяка крачка, която правеше напред, му се струваше тежка, сякаш повдигаше тонове олово; а коридорът му се стори безкрайно дълъг. Най-сетне, вървенето свърши; и двамата с охранителя се озоваха на малка четвъртита площадка, от която вляво тръгваше стълбище към горните етажи, а вдясно се виждаше началото на друг коридор. Право пред тях, обаче, се издигаше голяма, двукрила махагонова врата. На вратата имаше голямо чукало. Охранителят се приближи, повдигна чукалото и удари силно с него по дървената повърхност. Звукът отекна остро в тишината. След миг, крилата на вратата се разтвориха тежко и тя се дръпна, за да открие лицето на сериозен млад мъж, облечен в чистата червена тога на помощник-магистър.
Младежът отправи въпросителен поглед към охранителя – погледът му беше нервен, сякаш очакваше нещо неприятно и миг след това, думите на охранителя потвърдиха съвсем точно надигналите му се опасения.
- Един арей е дошъл . . .казва, че идва от пътя на планината и е тук за среща с великия магистър.
Вратата се отвори още по-широко и двете бледи лица се срещнаха – това на младежа с червената роба и на мъжа с черното наметало. Мъжът с наметалото се поклони бавно, после надигна глава.
- Тук ли е негово върховно светлейшество? – попита с ниския си, дълбок глас, станал дрезгав от студа. Младежът потрепрера, сякаш студът, който мъжът бе довел отвън, бе достигнал и до самия него.
- Тук е . . . очакваше ви. Влезте.
В огромната зала – това бе залата за конференции – обикновено бе така ярко осветено, че дори и през нощта бе светло като посред бял ден. Сега обаче тя бе полу-тъмна. Редиците от седалки, които водеха до високата трибуна, там, където бяха запазените за висшите магистри места, тънеха почти в пълен мрак. Единствените свещници, които горяха, бяха тези точно над трибуната и само там бе светло. Мъжът чувстваше високите стени, които се издигаха край него, чувстваше напрежението, пропило се в тази огромна, самотна зала и усещането му за разтърсваща обреченост се засили. Докато вървеше по червената пътека, която разделяше седалките, гледаше напред и нагоре и видя отдалеч приведената над трибуналната маса фигура на възрастния човек. Старият човек също го бе видял и бе надигнал глава от разтворената книга, в която се бе взирал до този момент.
Мъжът стигна до самата трибуна и погледна към стареца. Последният носеше същата червена тога като младежа, но поръбена със безбройни златни звезди – символът на най-висшия сан сред божиите служители. На врата му висеше, окачена на тънка верижка, бляскава златна звезда с дванайсет лъча. Лицето му бе тясно, изпито, с къса сива брада. През челото му минаваше златна лента. Погледът му, насочен надолу към мъжа, бе, макар и уморен, дълбок и блестящ.
Великият магистър махна с ръка, за да покаже на младежа, че желае да бъде оставен насаме с новодошлия. С известно нежелание, младежът се обърна и тръгна назад по пътеката. Магистърът кимна и мъжът се изкачи по стъпалата към трибуната. Спря се и застана прав до масата, където стоеше стария човек.
Магистърът бавно затвори книгата, която стоеше пред него на масата. Посочи я на мъжа.
- Изпитанията на гориите в брегонските земи . . . четях ги, за да ми вдъхнат надежда. Когато влезе, се опитах да разчета нещо по твоето лице – но то не ми подсказа нищо. Каквото и да таиш в себе си, си го скрил добре. Е – какво ще ми кажеш сега? Ще ми кажеш ли, че отчаянието ми е било напразно и не е било нужно да стоя тук цяло денонощие, взрян в тази книга . . .
Мъжът не издържа да гледа повече човека срещу себе си. Наведе глава, тялото му се разтърси от силна, почти агонизираща тръпка.
- Уви . . . – проговори той.
Настъпи дълга тишина – дълга и толкова тежка, че и игла да паднеше, щеше да се чуе. После старецът отблъсна книгата настрани, изправи се. Треперещите му ръце се опряха на масата. Лицето му сякаш се бе изострило още повече, очите му помътняха, взряха се несигурно в мъжа.
- Какво искаш да кажеш? Какво се случи?
- Изпревариха ни . . . Убиха Мартел и взеха третия къс от пирамидата. Опитахме се да ги проследим, но се стопиха сякаш вдън земя. Не напуснахме планината още три дни, въпреки че бе безполезно. Всичко вече е безмислено . . .намерили са картата. Вероятно вече са разпратили хора, които вървят по пътищата на пръстените. Не можем да направим нищо.
- Най-Светли! – старецът се отпусна изведнъж назад на стола, дишаше тежко, лицето му бе посивяло, за миг сякаш се бе състарил с още двайсет години и бе придобил вид на умиращ – но как е възможно това . . . как? . . .
- Бяха по-бързи . . . съжалявам, ваше светлейшество . . .ако знаехме каквото и да е, ако имахме и най-малката информация, щяхме да продължим да се борим. Щяхме да се борим докрая. Но вече е безмислено, след като не знаем абсолютно нищо.
- Значи свърши . . . значи това е краят . . . – старецът шепнеше, очите му се взираха надолу, изгубили напълно блясъка си, превърнали се в безцветните, сбръчкани, изтощени очи на деветдесет годишен човек – пускаме Мрака да навлезе в света . . .
- Бих дал живота си, за да не се случи това . . . бях готов да го дам.
- Знам, Ейриъл. Ти не си виновен . . . но на всички нас . . . защо загубихме. . . какво ни липсваше? Вяра ли? Нима сме натежали от грехове, за които и самите не подозираме . . .
- Аз също не разбирам . . . но не мисля, че е така . . .
- А как е . . . каква е причината, тогава . . .
- Не знам, но съм сигурен, че въпреки всичко, докато воюваме за Най-Светлия, не бива да губим надежда.
Без да го погледне, старецът наведе глава и отпусна лице върху ръцете си, изведнъж сякаш останал и без капка сила.
- Аз загубих всяка надежда . . .
Пламъчетата на единия свещник потрепераха, сякаш подети от несъществуващ вятър, после се извиха рязко наляво и угаснаха изведнъж, затъмнявайки още повече залата и подиума на трибуната. Мъжът стоеше без да помръдва, гледайки стареца, вслушан в неразбираемите, тъжни думи на обгърналата ги тишина. Огромната зала ги караше да изглеждат дребни, величествения купол ги смазваше и ги превръщаше в незначителни мравчици. Същата нощ великият магистър почина в леглото си от сърдечен удар, а седмица по-късно, в същата тази зала, в голямата книга на архивите бе записано:
”Година 1702, втория месец на зимата, пътят на планината бе затворен и Битката за пръстените бе изубена.”
А зимата продължаваше, все така сурова и се оказа най-тежката от векове насам и по-тежка от всички тези, които щяха да предстоят в идните години.

следва