автор: markoni55

Щом я видя - и тотално ме заряза. Обяснимо: тя бе млада и необиграна в поведението си (на пръв поглед), реакциите й бяха естествени, спонтанни, непринудени.
Нормално бе той да бъде запленен и да концентрира цялото си внимание върху нея. Разбирах го. Беше в онази възраст, в която можеше да поднесе последните акорди на житейската си симфония и да прочете в очите възторга на една единствена, но предпочитана, желана почитателка, такава, която да му замени аплодисментите на най-препълнената зала. Такива мигове топлят цял живот.
Не си правеше илюзии. Тя щеше да е негова днес, утре, най-много седмица. Появяваше се в живота й съвсем навреме и на място. Той – изглеждащ перфектно за възрастта си, подсигурен, със самочувствие и житейски опит. Тя скучаеща, неустановена, объркана от инстинктите си – да намери сигурно препитание, да бъде харесвана, да даде воля на жизнеността си...
Беше разбрала ежедневния му график – разходките сутрин между 7.30 и 8.00 и след обед между 16.30 и 17 часа.
Появяваше се уж внезапно. Разменяха погледи, специални жестове, разбираеми само за тях, но достатъчно красноречиви, след което някак естествено довършваха разходката заедно и малко преди да стигнат дома му, тя забавяше ход, след което изчезваше... после се появяваше уж случайно край оградата, забързана по свои си дела. Понякога хвърляше бегъл поглед, колкото да го накара да настръхне зад пердето на огромния прозорец, където прекарваше голяма част от деня.
По време на кратките им срещи той не бързаше, деликатно и романтично подсказваше своето разположение и желание за близост, срещу което получаваше нейната спонтанност и любвеобилност до степен, че се налагаше да овлаее ситуацията; с единственото желание да удължи мига, онова невероятно усещане, че владее играта и налага свои правила. Нейната неопитност и доверчивост понякога го объркваха, но инстинктът му подсказваше, че е готова да го приеме...
Навярно за да го предизвика, един ден тя се появи с двама ухажори. Всъщност те я следваха на разстояние, но глуповатият им израз недвусмислено подсказваше техните намеренията. Прие го нормално. Нещо повече, беше поласкан от факта, че тя все пак предпочете него и по време на обичайната им разходка небрежно, палаво и недвусмислено подсказваше, че не би имала нищо против да...
На следващият ден един от младоците го предизвика. Не си даваше сметка за възрастта си, нито за ръстовото надмощие на противника. Мъжкото му его надделя над разума. Разкрещях се и това накара нападателя да побегне. Леко куцукайки, той се остави да избърша разкървавените белези на неговата самоотверженост и, пренебрегвайки моята загриженост, пожела да направи обичайната си разходка. Тя естествено се появи - състрадателна, нежна, отзивчива. Разбирах, че тези мигове значат толкова много за него. Бяха толкова умиляваща гледка – той леко накуцвайки, но гордо изправил глава и развял бялата си грива, тя игриво докосвайки рамо, ту леко изпреварваща го, ту деликатно изоставаща. Той беше възнаграден за страданието си, чувстваше се герой.
Следобед я видях с единия, точно до нашата ограда. Той, изпаднал в транс от извоюваната победа, тя - с този объркан поглед, в който се четеше и страх, и вина, и удовлетворение. Не исках да ги обезпокоя, най-вече заради нея, не можех съзнателно да й причиня болка.
Стана ми криво, като че ли на мен ми бяха изневерили.
- Кучка! – процедих злостно през зъби и яростно тръшнах вратата.
В един момент улових, почти невиждащия поглед на моя любимец. Укоряваш, всеопрощаващ, пълен с обожание, така, както може да те погледне само куче. Изглежда доловил присъствието й той присви ноздри, взря се през прозореца, после инстинктивно изръмжа.
Няма да забравя този идващ от дълбините на душата звук – застрашителен, бавно надигащ се, като изригващ вулкан. После ме погледна извинително, леко помаха с опашка и жадно залочи вода от купата пред себе си.