автор: vitoriovitalis

128. Преходът


На сутринта след празника една зелена джипка спира пред Централния планински лагер в Ила.
Шофьорът помага на добре екипирани мъж и жена да нарамят тежките раници. Покрай празниците, Гора и Гана са си взели няколко дни отпуска за екскурзионно летуване.
Джипката потегля обратно, а двамата туристи слизат по пътеката към Меча поляна. Отпред - малко вдясно, се издигат величествените скалисти зъбери на Двете мечки. Отляво е зелената просека на новата ски-писта, завършваща с прясно боядисаното в жълто метално колело на влека. Напред - на самия връх на алпийската долина, свети, огрян от слънцето, ламариненият покрив на хижа Мечките.
Гора и Гана поемат точно натам. От едната им страна се издигат непристъпни страховити скали, а от другата - вековна смърчова гора се катери по високото, докъдето може да стигне. Над върховете на дърветата се чернеят пещери и дупки, издълбани от водата. Между тях се спускат почти отвесни скални сипеи. Каменистата пътека е осеяна начесто с предупредителни шахматни надписи Опасност от лавини !
Те вървят нагоре по левия бряг на буйна планинска река, която на места се разлива между камъните на пътеката, затруднявайки движението. Дълбоки прозрачни вирове, образувани от стремителните скокове на водата, се сменят последователно с широки и плитки разливи, обрасли с папрат и огромни листа подбел.
Високите ели по пътя постепенно стават все по-ниски. Сенките изчезват. До хижата мъжът и жената се провират по тънка криволичеща ивица, утъпкана от стъпките на планинарите между разклонените жилави стебла на зеления клек. Той е покрил като дебело одеяло шумящата някъде дълбоко в пазвата му река.
Накрая безмилостното слънце ги следи как вървят по режещите камъни на пътеката, без да ги оставя за миг, докато най-сетне - премалели, с виещи се кръгове пред очите, двамата понатежали туристи рухват на една от пейките пред хижата.
Гора влиза вътре, за да види какво е положението.
- Има само леща чорба. Искаш ли ? – Гана завъртва отрицателно глава.
- Гладен ли си ? Аз не съм гладна. Още е рано.
Двамата дишат тежко и гледат насреща - към стръмния
скалист склон, облян от яркото септемврийско слънце. От другата страна на реката се вижда само началото на пътеката, която се изгубва малко след това. Някъде на самия ръб на хребета едва-едва пъпли дребна фигурка. Сякаш наговорили се, Гора и Гана изчакват, докато тя се скрива отзад, и стават почти едновременно.
Те слизат от хижата и нагазват в зелената ливада на речното корито. Преминават реката и започват дълго и трудно изкачване по високия рид. От дясната им страна тук-там срещат дървени чучурчета, от които бликат силни бистри струи, удрящи се в камънака на пътеката. Тя се вие бавно, сменяйки посоката, но върви все нагоре и само нагоре.
Двамата приближават запълненото със скални отломъци корито на планинска река. Пътеката продължава да се катери, плътно долепена до каменното корито. Най-после наклонът като че ли намалява. Туристите минават покрай старо, пресъхнало вече езерце. Билото постепенно се разширява. След десетина минути те достигат до тревистата седловина между двата планински върха.
Върху малка скала е поставена паметна плоча на загинали алпинисти. Някъде наблизо имаше извор. Гора и Гана мълчаливо сядат да си починат. Зад гърба им е малкият връх, а вдясно се издига непристъпната оттука Голяма мечка. Далеч в ниското лъкатуши гориста речна долина.
Някъде по средата й, сгушен между стръмните склонове, е Манастирът. Виждат се покритите с червени керемиди стени, постройките, както и облото кубе на вътрешната църква. Малко под мястото, където са седнали, започва зимната стълбова маркировка, отвеждаща до другия дял на планината. Отсреща блести плешивото теме на Кралев връх.
Двамата обядват сандвичи с айрян. Изяждат и по една малка ябълка. Чувстват се по-силни. Оттук пътят е по-лесен. Като че ли свикват с височината. Е, не е като едно време, но все пак... Не е зле за този заседнал живот, който водят от години. Планината сякаш проветрява всичките им сетива, затлачени от безконечни заседания, събрания и интриги.
- Да вървим !
Гора се изправя. Отново се изживява като водачът в тяхната изтъняла и съвсем изхабена връзка. Гана покорно се подчинява. Той й помага да пъхне ръка в кожената презрамка на брезентовата раница.
Панорамата е прекрасна. Високо в синьото небе са застанали малки бели облачета. Мъжът и жената се обръщат назад, за да се полюбуват и на другата гледка. На север се разкрива каменист циркус, в който блестят малки езерца. На юг – безкрайни редици от върхове и стръмни долини. Духа лек, постоянен вятър. Тревата под краката им се люлее на вълни.
Пред тях пътеката извива до висока метална колона с две камбанки. Различни цветни маркировки по камъните сочат посоките на туристическите маршрути. На самия край на билото е кацнала бяла хижичка, изглеждаща съвсем малка оттука. Но те поемат надясно, плавно заобикаляйки най-високия връх на Острова, и се спускат леко надолу. Още половин час – и пред тях се разкрива незабравима картина.
Застанали са на плоска, заравнена височина - като върху наблюдателница. Надолу се редят тъмносини стъпала, ставащи едно след друго все по-големи – Седемте мечи езера. В далечината бледнее куполът на столичната планина, подстъпът до която сякаш е запълнен с безкрайни тъмнозелени гори, разливащи се до избледнелия хоризонт.
Над едно от езерата отляво безшумно се спуска бялата лента на красив водопад. Той пада от огромна височина по гладка вертикална скала. Концентрично разширяващите се кръгове в тъмната вода достигат до зеления бряг, осветен от слънчевите лъчи, и изчезват там. В дъното на циркуса - до по-ниско разположеното езеро, се вижда двуетажна масивна постройка от сив гранит. Това е хижа Езерата.