автор: merkator

Утре заминавам. С първият автобус, рано сутринта. Няма да мога да посрещна изгрева над морето за последно. Няма да мога да изпратя умиращото лято. Не си взехме сбогом с Изабела, защото беше трудно и за двама ни. Не си казахме довиждане, защото никога повече нямаше да се видим. Две седмици, песъчинка в живота ни. Диамантена песъчинка, толкова незначителен, а толкова открояваща се и скъпоценна. И двамата бяхме над четирийсе, и двамата имахме семейства, деца, задължения, работа, коли, апартаменти, отговорности. И двамата имахме и мечти. А когато се срещнат, отскубнали се от сивотата, романтици, нещата се случваха с цялата сила на естествените привличания и натурални пориви от чувства. Брутални, безкомпромисни, всеотдайни, замяни, нереални, превъзбудени, задъхващи се, сляти, безсловесни...
Утре заминавам. И аз и Изабела знаехме, че крадем от времето и, че всичко щеше да свърши така изведнъж, както беше започнало. Но никога не си достатъчно подготвен за раздялата. Никога не си достатъчно възрастен, рутинен или безразличен. Една огромна буца стои заседнала в гърлото ми. Безброй стоманени обръчи стягат сърцето ми. Остатъците сърце, жалките остатъци сърце. Разпилените жалки остатъци от две сърца. Аз я погълнах, докато тя поглъщаше мен. Не знам каква част от мен ще се завърне у дома, не знам каква част от Изабела ще се прибере в града. Не знам как ще се съвзема, не знам как ще се правя, сякаш нищо не се е случило, не знам как ще продължа на пред, не знам как ще се удавя отново в сивотата! Не знам как ще се преструва и тя. Времето просто мигна и всичко се бе срутило за секунда, като след опустошително земетресение. Как се оправя това?
Утре заминавам. Разделихме се без думи, само с впити очи в очи. Не се целунахме, защото и двамата знаехме, че ако докоснем отново устни, никой и нищо повече нямаше да може да ни раздели. Стояхме на метър разстояние и се галехме с поглед. За последно, за да запомним вкуса си, за да остане миризмата на страст и отчаяние, обгърнала ни в мехур от безвремие. От очите ми потекоха едвам сдържани горещи сълзи. Една, после втора. Бях спрял да дишам, не исках да диша. На Изабела й трепереше брадичката. Устата й беше леко отворена, дъхът й изгаряше пространството на около ни и хората се правеха, че не ни виждат от ужас и страх. Сякаш, ако някой ни съзреше, щеше да се преобърне Вселената и времето щеше да тръгна на обратно. Да стигне до първия ден, в който бяхме заедно и да се върне отново в тази проклета вечер. Силите ме напуснаха, силите я напуснаха и ние се обърнахме всеки към своята стая, за да заспим за последно един до друг, разделени от няколко несъществуващи етажи. За да не мигнем цяла нощ.
Утре заминавам. Нямам никаква представа, какво е утре и какво е заминавам. Имам смътни усещания, нещо ме води на някъде, без моето съгласие, без да съм сигурен в каквото и да е. Аз вече не участвам в играта. Парцалена кукла в очакване на поредното безкрайно представление след кратка почивка. Кой изтърбуши сърцето от вехтото ми тяло, кой ми дърпа конците, кой ми отне двете седмици мечтан сън, двете седмици Изабела.
Някъде в мрака остана да блести една песъчинка и да ми шепти "Забрави, забрави, забрави...".