автор: merkator

Защо трябва да разкъсам сърцето си на хиляди парчета месо,
за да те открия мъртва сред тях, но все така прекрасна и студена.
Защо да затворя очите си срещу блясъка на залязващото слънце,
когато ти прониза отдавна зениците ми с ледени висулки красота.
Защо да изпепелявам всички мостове към безнадеждната реалността,
щом никога не съм бил част от нея, търсейки те из сънищата.
Защо опъвам платната всяка сутрин за да бродя из моретата мигове,
без да мога да доплувам до минутата, чакаща безсмислени самопризнания.
Защо, изгубен сред дебрите на хорските снизходителни усмивки на безразличие,
съм обречен да те намирам във всеки порой, във всяка капка сивота.
Защо, летейки над собствената си пустиня от изсъхнали спомени,
се спускам над измамните миражи и се оплитам в черните ти коси.
Защо изгубил безвъзвратно дългите редици от изящни думи за да те опиша,
цапам ръцете си с лепкавото мастило на прокълнатото отчаяние.
Защо тичам срещу буриите от предразсъдъци, разкървавил стъпалата си
по скалите от вкаменили се картини, на измислени трепети и загубени сещания.
Защо продавам последните мухлясали трохи от покварената си душа,
на търговеца обещал ми фалшиви огледала, препълнени с очите ти.
Защо поливам крехкото семе на скверните молитви към небесата,
със сълзите на корабокрушенец, изпращащ поредния кораб в безкрая.
Защо водя война с непобедимите орди на благоприличието и човешката завист,
когато ти никога няма да ме посрещнеш след като загина...
                    ...защото загубилите битката ги чака единствено позорна Самота.