автор: tomatroev

Ако бях вярващ, щях да напиша: „След време бог се смили над нас и ни позволи, е, само да видим и то за малко, истински голи момичета.”
Тичахме по пътеката към плажа и минавайки през дюните, попаднахме на тях. Бяха две момичета, по-скоро жени, скрити в ниското, на завет и припек, спокойно излегнали се срещу слънцето. Спуснахме се от върха надолу и застанахме втрещени срещу тази гледка. Техните огромни, заоблени, меки женски форми по-скоро ни зашеметиха, уплашиха и ние като кученца, загубили майките си, попаднали не където трябва, се почувствахме изведнъж дребни, нищожни пред тях.
Какво богатство от плът, която, неприкрита от нищо, тържествува!
Всички тайни и явни женски хитрости, чарът, интуицията им, а също скромността, свянът, женското целомъдрие, нямат нищо общо с тази сила, тя съществува редом, но съвсем отделно, независимо от тях и говори със собствен красноречив език. Банският, дори и когато е миниатюрен, символичен, сякаш затваря женското тяло в парадигмата на познатото, баналното, дава му модерен сексапил, но му отнема божественото хедонистично начало. Банският е ключът към въображението, а не към блаженството. Божествено е с него женското тяло, но това е божествеността на Ерос, а не на Нирвана.
Голото женско тяло е заоблено като пясъчните дюни, ала с много повече извивки: кълбести или издължени възвишения, между тях още по-топли закътани падини, един тайнствен неизследван от никого свят, нов, чуден, невероятен. Той се отваряше пред нас и в този миг ние изпитвахме боязънта, вълнението на първооткриватели.
Стоях, запнал от удивение, но Братовчеда Драго, окопител се пръв, ме дръпна за ръката и ние продължихме по пътеката.
Когато след десеттина минути се върнахме, двете жени си бяха още там, лежаха, ала за съжаление като всички други хора – с бански.
Трябваше да го предположим.
Този път те въобще не се изненадаха от нашата поява, сякаш са ни очаквали и, незнайно защо, ни посрещнаха като стари познати.
Показахме им нашите находки от плажа: морски дяволи, миди и малки рапани и докато те с интерес ги разглеждаха, ние пък с интерес разглеждахме тях.
Подобно на железния пясък, отблизо те бяха вече по-други, по-земни, обикновени, не толкова вълшебни. Сега виждахме кожата им над банския отпред, някак неравна и малко набръчкана, бедрата им, изгорели от слънцето, на места по-горе бяха станали розови, а гърбът на едната вече бе започнал да се обелва.
- Така става понякога– каза философски Братовчеда Драго – много сте бели и слънцето ви е хванало изведнъж...
- Искахме да почернеем – каза по-дребната. Погледна ни и се усмихна: - Като вас!
Изправи се, леко замаяна от жегата. Имаше дълга тъмночервена чуплива коса, извади от чантата си гребен и започна да я реши. Бе около два часа следобед, но тук, в ниското, вятърът не рездвижваше въздуха и не носеше прохлада.
- Вчера стояхме цял ден да хванем тен! – продължи другата.
Широки тъмни очила притискаха върху носа и / за да не изгори от слънцето / специално бяло триъгълно картонче. Очилата и, картончето, заедно с яркочервените устни сякаш оформяха върху гладкото и лице нещо като маска. Косата и беше по-светла, права, не много дълга. Легнала неподвижно, с разпарени ръце, сигурно можеше да стои цяла вечност.
Мълчахме. Жегата така бе изострила сетивата ни, че можехме да чуем шума от плъзгащите се нагоре по нагорещения пясък десетки мравки, сновящи хаотично наоколо. Една от тях смело пробяга по хавлията, стигна до коляното на жената и спря, чудейки се накъде да поеме. Сигурно за нея някакава висока бяла кула, част от безкраен полиран масив и преграждаше пътя! Мравката се суети, връща се, пак отива до бялото коляно, надига предните си крачка, върти антенките на главата си, мърда челюсти, размишлява, а после боязливо докосва неочакваното препятствие.
Знаех, че ще намери път. „И аз съм като нея – помислих си – това е моя бряг!”
Исках да кажа много неща на жените, но не знаех как. Не намирах думи.
- Понякога и ние стоим по цял ден на плажа, но влизаме по пет-шест пъти във водата...
- Е, който знае да плува... А такива като нас по-добре да си стоят на брега! Учила съм се да плувам в басейн, там мога, а пък тук, ето, веднага потъвам! – призна си тя чистосърдечно. – Затова не може ли просто да си лежим на пясъка!
Братовчеда Драго взе да им обяснява неговата специална система / сигурен съм, че току-що я беше измислил /, така че да не изгориш на слънце. Трябваше само да допълни, че тези правила са за другите, ние така и така през повечето време си бяхме все във водата...
Системата на Братовчеда Драго не ги въодушеви много. Някой им бил казал, че напротив, ако си мокър, по-бързо изгаряш. Със сигурност довечера щяха да се приберат червени като раци.
Бързоходната мравка най-после успя да се прокатери на крака и и хукна по гладката кожа нагоре като по писта. Жената плъзна ръка по бедрото си, с досада се изправи и седнала, гнусливо се зае да почиства от хавлията си пясъка и плъпналите по нея пълзящи мравки.
- Ами не знам ... така и така вече изгоряхме – унило констатира тя – да идем поне малко да се разхладим!
Братовчеда Драго и подаде ръка и тя стана.
- Я, какъв кавалер... – каза другата и пак се засмя. - Момчетата ще ни правят компания!
Може да им е омръзнало да стоят цял ден сами на плажа и двете сега просто се забавляваха.
- Компания?! – отвърна русокосата удивена. – Како, ами че те са още деца! Виж ги какви са кльощави...
Червенокосата се приближи до мен и се вгледа в очите ми:
- Хей – каза тя весело и ме погали по главата – какви хубави мигли имаш, защо не ми ги дадеш, а? После стана сериозна и прошепна: - Да имах и аз като твоите...
Чак се изчервих от думите и.
По-късно, като се прибрахме в къщи, първата ми работа беше да се погледна в огледалото. Виж ти! Никога не съм предполагал, че една жена ще хареса точно миглите ми...
Споменът за нея продължаваше да ме смущава – усмивката и, погледа и, меката и длан... Виждах я как върви неумело със затрогваща несръчност между дюните с малките си седефени чехли с високи токчета, макар че са съвсем неподходящи и потъват в пясъка, тези чехли така естествено и стоят, прелепнали по нозете и / ноктите и, грижливо лакирани в същия цвят, са като малко изящно венче отпред ! / , като че са станали някаква неизменна част от нея, белег, символ, идеалният завършек на женствеността и, толкова важен, неотменим, че на нея е през ум не и минава да ги свали и просто да тръгне като нас, момчетата, боса.
А после, по твърдият мокър бряг походката и изведнъж става друга, грациозна, тънкият и кръст се извива при всяка стъпка, а под него бедрата, ханша, цялото и заоблено тяло трепти, играе и се движи в чудесен идеален ритъм, като импулс, като вълна, която се завихря, предава силата си по-нататък и замира в божествена хармония.
Тя оставя чехлите си на брега, влиза бавно в морето, без да бърза, потапя се до гърдите, спира и за нищо на света няма да отиде по-навътре. Най-много да подскочи веднъж-дваж на място: боязливо, внимателно / много държи да не намокри косите си, събрани и вдигнати предвидливо преди това с шнола / с досада, сякаш казва: „ Хайде, достатъчно, изпълних, каквото трябва, задължителната процедура, а сега вече мога ли изляза, да запаля най-после една цигара, да се излегна на чистата хавлия и да не правя повече нищо друго?!”
Русокосата не се задържа в морето дори и толкова – нейното буквално си беше само намокряне: застанала на още по-плитко, тя загреба с ръце малко вода, обля се с нея и после, мокра, предпочете да се разхожда край брега, докато изсъхне.
Моят любим писател, авторът на „Конармия” и на вълшебните „Одески разкази”, Исак Бабел, бе написал: „И двамата гледахме на света като на ливада през май. Като на ливада, по която ходят жени и коне.”
Как исках и аз да кажа така, като него! Мислех, че две неща са достатъчни, за да изпълнят живота ми: брегът и морето. Сега разбрах, че са три.