автор: tomatroev

Истинският ми учител по радиотехника бе Братовчеда Драго. Стаята му беше цяла физична лаборатория, много по-голяма и богата дори от училищната.
Обикновено го заварвах зад огромното бюро да майстори нещо сред разхвърляните части и уреди, сякаш вдъхновен от творческия безпорядък наоколо. Там ме обгръщаше възхитителната божествена атмосфера на съзиданието, където сред хаоса, от пушеците и задушливите изпарения на колофона, едни най-обикновени съпротивления, кондензатори и транзистори бяха свързвани в дълги редици в точно определен ред. Завършена, тази верига от елементи изведнъж като по вълшебен, магичен начин получава душа: поредният приемник или някакво друго устройство, по-сложно или по-обикновено, оживява изпод изкусните му ръце, свири в целия обхват на потенциометъра със стотици станции.
Братовчеда Драго вечно правеше или ремонтираше нещо: методично, сякаш преследвайки някаква непонятна нам крайна цел. Навярно така и Бог, от нищото или по-точно, от това, което в момента му се е намирало подръка / По дяволите, казал си е той, тук имам само малко аминокиселини, но какво пък – и те ще ми свършат работа! / е създал невероятна, граничеща с чудо, реалност.
Подобно на Големия М и Братовчеда Драго сякаш се бе родил завършен и съвършен, поне що се отнася до своето призвание. Колкото и да се връщам назад в детството си, не го помня друг. Стаята му, а и самият той са си все същите. Една от ранните ми детски мечти е била да си купя поялник. Той е нещо като малък жезъл, като магическа пръчка, с помоща на която се сътворяват чудеса.
Но поялникът на Братовчеда Драго бе друг: странен, необикновен, приличаше повече на пистолет – ала съвсем лек, завършващ с тънка волфрамова жичка. На другите им бе необходимо време, за да загреят, индукционният поялник на Братовчеда Драго разтапяше припоя с тънкия си връх мигновено. Чува се равномерно бучене, намотките издават леко вибриращ звук, сякаш този пистолет не е неудошевен предмет, а някакъв сложен, жив организъм... Уви, никога не успях да си купя такъв поялник!
Често ходехме на село. Макар и недалече от града, то беше нещо съвсем друго – тук или там в нечий двор проблейваше овца, вятърът донасяше далечно кукуригане на петли и всепроникващият мирис на пушек, на изгоряла слама, на запалено стърнище – може да е странно, но оттогава и да днес за мен тъкмо това е възхитителното ухание на свободата.
Къщата на дядо бе малка, бежанска, но затова пък дворът бе голям, цяло обширно „имение”, разпростряло са на десетина декара. Ние обичахме да го обхождаме открай докрай.
Дядо бе земеделец, отглеждаше и продаваше на пазара в Бургас още от рано напролет зеленчуци, но освен това в градината имаше и всякакви овошни дървета: праскови, дюли, сливи, от най-ранните до най-късно зреещите „бардашки”, големи колкото юмрук. В най-южния край на градината, в ъгъла, до улицата растеше стар бадем, а в срещуположния край – три големи череши.
Навремето дядо ми е спал под черешите, за да ги пази от крадци.Когато са ме кръстили на него, нашите едва ли са предполагали, че освен името му, ще унаследя и тази странна привързаност към черешовото дърво. Това трябва да е било някаква родова, фамилна черта – към края на май, щом черешите започваха да червенеят, ние с Братовчеда Драго вече бяхме там и нищо не можеше да ни откъсне от тях.
От време на време и възрастните идваха под черешата да си похапнат. Горе, скрити сред листата, ние ги слушахме да си говорят:
- Наяли са се вече – казваше свако ми – започнаха да плюят кокичките!
Наистина, отначало ги ядяхме така – къде плюем, къде не плюем и в бързината може да сме глътнали по някоя и друга костилка. Освен това не подбирахме много – всички ни се струваха хубави, но скоро, с подути кореми, уригвайки се веднъж-дваж, започвахме да ядем по-бавно и да избираме по-узрелите череши.
Тези, които са били на череша, знаят, че не след много време човек се сблъсква с едно голямо неудобство. За жалост, тъкмо когато ни е най-добре, се налага / какво да се прави – биологическа необходимост / да отидем до едно известно на всички място. Отначало тази необходимост, така да се каже, само загатва за себе си и ние въобще не и обръщаме внимание, но ето, че тя все по-осезаемо ни напомня, че трябва да отидем до „едното място” и нарушава спокойствието ни.
Що се отнася до нас, ние с Братовчеда Драго, разположили се удобно на някой клон, ядейки, устисквахме до края и едва в последния момент се спускахме бързо надолу по ствола на дървото, и с полуизхлузени шорти залягахме в близката царевица.
Спомням си как след един такъв момент на Братовчеда Драго му хрумна блестяща идея: а защо пък трябва въобще да слизаме от дървото?!
От този момен нататък можехме да ядем колкото си искаме череши, без никакъв риск да напълним гащите. Просто клякахме на накой клон и си вършехме работата отгоре.
Не след много време пръв ни забеляза пак свако:
- Нетьооо! – провикна се той към баща ми. – Ела да ги видиш: хем ядат, хем серат!
На село Братовчеда Драго бе неузнаваем. Още с пристигането си, той хвърляше строгата тъмносиня униформа с емблемата на елитния тогава Механотехникум и навличаше най-старите и парцаливи дядови или прадядови селски дрехи, които можеха да се намерят в къщата.
Нима бих могъл да остана по-назад? Тръгвах и аз да търся подходящи одежди. От някаква ракла извадихме още по-стари и странни груби ленени панталони, каквито вече много отдавна не се носят. Тези бели, тежки, като че ли ръчно тъкани дрехи бяха много здрави; у нас вече тъкмо започваха да навлизат „Ливайс” и „Райфъл” и дядовите – дрехи на животновъди, на говедари, на селяни, каквито са били дедите ни, много приличаха на прословутите западни „дънки”.
Естествено, бяхме боси.
Пременени по този начин, отиваме на Аерогарата
Хипи-вълната, която вече се бе надигнала на Запад, в скоро време щеше да залее и нас. Може би това бе причината там, във високата нова сграда на „Външни авиолинии” да не ни обръщат никакво внимание и ние спокойно си влизахме вътре.
Аерогарата. Не е ли тя храмът на новото време, на новата вяра? Мястото, връзката между небето и земята, където си най-близо до Бог...
Влизаш вътре и попадаш в съвсем различен свят. Висока, просторна зала с мраморен под и дълги колони, крепящи открит втори етаж или по-точно, второ ниво, където по широка вита стълба се отива в ресторанта. Долу, около гишетата, е пълно с народ. Разминаваме се с празнично облечени хора, срещаме красиви стюардеси с къси сини поли и пилоти в тъмни униформи...
На Аерогарата е вечен празник. Може би тя в онези времена е била свободната територия, малкият остров сред блатото, в което сме живеели. Тук всичко бе по-различно. В ресторанта, всеки може да си поръча „Радгост” или „Радебергер” и да си купи вносни цигари „Камел”. На масите хора, дошли направо с чантите и саковете си да отдъхнат за малко, току-що пристигнали или чакащи полета си, разговарят помежду си на английски или немски... Сякаш не си в България, а изведъж си попаднал в някаква друга, „западна” страна!
Но нашата цел не е ресторанта, а терасата отвън. Излязял на нея, изведнъж пред погледа ти се открива всичко... Терасата е като балкона в някой театър – отгоре най-добре се вижда цялата сцена! Долу, на широката писта, са самолетите: и тези, които току-що са пристиганали и ония, които се готвят да отлетят. Облегнали сме се на перилата и неповижни, оттам можем да ги гледаме с часове. Грохотът, воят на самолетните двигатели на моменти е оглушителен – и ако някой ни е видял да стоим срещу тях с широко отворена уста, това е било не толкова от възхита, това е просто инстинктивна реакция, за да предпазиш тъпанчетата си...
Къщата ми и днес е в Сарафово. И самолетите са си там. Всяка сутрин, още по тъмно, ревът на турбините им ни събужда. „Как издържаш на този шум?!” – недоумяват приятелите ми. Шум? За мен това е най-прекрасната музика на света!