автор: tomatroev

През есента е още по-прекрасно да си край морето. Августовските жеги, ветровете и дъждовете отминават. Въздухът се избистря. Сякаш живеем в някакъв странен стъклен свят – толкова тихо, спокойно и прозрачно става изведнъж около нас.
Омекотени форми, повяхващи багри, приглушени гласове – всичко някак по-трудно, заглъхвайки, достига до нас, докато светлината, сякаш пречупена през гигантска призма и отразена от безброй стени, ни залива отвсякъде като в огромна, празнична, осветена от скъпи полилеи, бална зала и всичко: и красивото, и грозното, изпъква, става видимо до най-малката подробност.
„”Това, което не успя да днес да стане сол / сега се утаи...” – беше написал един бургаски поет. В един друг, навярно не толкова извисен, но затова пък много по-сладък / буквално! / вариант, това стихотворение би трябвало да започва така: „Това, което не успя до днес да стане захар / сега се утаи...”
Да, в слънчевото Анхиалско поле между Бургас и Несебър, далече навътре към Каблешково – навсякъде имаше градини с бадеми, праскови и ябълки, но най-вече лозя - безкрайни масиви със златистобяло или тъмночервено грозде и тежките гроздове с едри сочни зърна ни привличаха дори повече от натежалите гърди на момичетата, които заедно с нас всяка есен, приведени, режеха чепките и ги събираха в големи кошове. Привечер се връщахме доволни – ръцете и устните ни, дрехите ни, целите лепнехме от сладостния сок на гроздето.
Не само заради гроздето очаквах есенната бригада на полето. Там щеше да бъде и тя, а това, което обичах в нея: златистата и коса, тъмните искрящи очи, плътните матови устни, лицето и, тялото и – цялата бе по-сладка от всичкото грозде на света!
Автобусите ни стовариха и изпълнихме целия площад между Конячния завор и Стопанството.Шумни, оживени , макар и с вехти, работни дрехи, но иначе в празнично настроение, очаквахме някой да дойде и да ни поведе към полето. Всяка година работехме до късна есен. Наричаха това „оказване помощ на селскостопанските труженици”, правеше се редовно в цялата страна, задължаваха дори и студентите като ги пращаха в така наречените „бригади”. Всъщност си беше използване на безплатен робски / и детски / труд, вид „ангария” за тоталитарната държава.
Работехме, пръснати из масивите, учителите ни надзираваха, а в края на деня „бригадирът”, заедно с няколко други работници прибираха набраната продукция.
Но ние, учениците, нямахме нищо против тази ангария и с радост отивахме на полето. Много просто защо – нали нямаше да учим и да бъдем в омразното училище!
Нашата група беше близо до учителите, които също стояха и чакаха пред входа на стопанството. Директорът отиде там още преди час, но нещо се бавеше.
Винаги става така. Викат ни да събираме реколтата, а като отидем, се оказва, че или нямат кошчета, или машините за извозване са се развалили... Какво ли щеш да бъде този път?
След още половин час чакане, директорът се върна с двама „бригадири”.
- Малка промяна в плановете, колеги – съобщи той на учителите – ще берем памук!
Той повдигна рамене: - Това е положението... Изпращат ни там, където сме по-необходими!
- Както кажете, другарю директор! – рече бодро учителят ни по философия. - Дошли сме да помагаме на държавата!
Още малко и ще започне да говори за международното положение. Родителите ни, другите учители и въобще възрастните имаха някакво особено отношение към учителя по философия. Уж искрено го харесваха и му се възхищаваха, изпитваха страхопочитание, но премесено с тънка нотка на презрение и присмех.
Аз не го харесвах. Приличаше ми с нещо на един герой от разказа „Лоната топка” на Мопасан, „Мадмоазел Фифи”. Името му също бе такова едно странно, женско, а и в държанието му, префинено и същевременно високомерно, в начина му на говорене, в жестовете му, дори в походката му имаше странна, смущаваща, дразнеща женственост.
Знаех, че нивите бяха далече, на другия край, в една гола и безводна местност, приличаща на пустиня. Памучените храсти са ниски, сухи, с няколко големи твърди „чашки” на върха като щипки на рак, от които трябва само с три пръста бързо и внимателно да изскубнеш меката бяла вътрешност.
Едно от момичетата от техникума каза плахо:
- Ние не сме събирали досега памук...
- Ще се научите!
Моята учителка се намеси:
- Дошли сме на гроздобер, колеги! – каза тя. – Децата ни не са роби, та да ги пращаме на памучените полета...
Май не трябваше да го казва, настъпи неловко мълчание.
Групичката от момчета отстрани, които носеха китара, запя: „Искам да съм негър в Алабама!” Рокендрол и памучени плантации! Взе да става весело.
- Внимавайте – каза учителят по философия – може да ви се наложи да давате утре обяснения за думите си!..
Тя се направи, че не го е чула.
- Всяка година сме на гроздето...
- Всяка година само зян го правите! – не издържа бригадира. – Децата се замерят с чепките... Колкото наберат, още толкова и изпотъпкват! Това работа ли е?!
- Пречим ви на далаверите – отвърна Моята учителка. – Градът е малък и всичко се знае! И къде отива половината реколта...
- От нас нищо не зависи! – рече единия. – Каквото кажат отгоре, това е!
Те взеха да си говорят нещо ядосано на гръцки. Това най го мразех. В крайморският град открай време съществуваше вражда между българи и гърци. Човек, и да не разбира езика им, знае какво означава „Гамото мана!”
Моята учителка не издържа и се разплака.
Химичката я хвана през раменете:
- Хайде, ела...тя я отведе настрани. – Остави ги, простаци!...
Как исках да я защитя! Да накажа тези, които са я обидили.
Някои от долните класове, учудени, не разбираха какво става и подминаваха, но по-големите бяхме образували втори кръг около тях и не помръдвахме от местата си.
- Колеги – каза най-после химичката и учителите излязоха от вцепенението си – излагаме се! Децата ни гледат...
Какви деца? Бяхме големи момчета и аз чак тогава осъзнах, че освен мен има и други, които тайно, но истински я обичат...
През цялата есен събирахме памук, дори и след като падна първия сняг. Макар и нещо толкова леко, брането на памук е трудна, бавна и неприятна работа, а тогава, в този първи ден, ми се видя направо черна. Работиш, приведен през цялото време. Чак към края, когато теглехме на кантара и предавахме пълните чували, успях да я видя за малко. Беше вече спокойна, пак същата, както винаги, усмихната, но и малко тъжна.