автор: tomatroev

Прозорецът на Големия М бе горе-долу на нивото на прозорците на втория етаж на училищната сграда. Там имаше постоянно ученици или ученички, които му подвикваха, къде на шега, къде на сериозно, а на него толкова му трябваше, за да усили докрай магнетофона – подскачайки и пригласяйки, за всеобщо веселие на публиката.
В техникума по туризъм учеха момичета, дошли от цяла България, често смените ни съвпадаха и през междучасията излизахме да ги гледаме. В коридора приятелите ми шумно спореха коя е най-хубава; всеки вече си имаше своя „любима” от тях, но уви, никой нямаше достатъчно смелост да и каже, че я харесва.
Знаеха ли приятелите ми, че бях много по-щастлив от тях и тайно още по-възторжен, но и много по-нещастен, защото, ако дори и те нямаха смелост да разкрият чувствата си пред ученичките от техникума, как можех да го направя аз, влюбен в тяхната учителка?
Подозираше ли въобще някой за моята любов? И най-вече – дали тя би могла да предположи, че я обичам?
Убеден бях, че жените имат усет за тези неща. Удряше първия звънец, ученичките от техникума се прибираха по стаите си, прибираха се и съучениците ми, но аз оставах отвън, заедно с дежурните по клас. Чаках втория звънец, учителския. Ето, той бие и учителите, всеки с дневник в ръка, един по един или на групи, се показват на вратата на учителската стая. Излизаше и тя, понякога сама, веднага след звънеца, но повечето пъти след минута или две, заедно с всички други, оживено разговаряйки за нещо, някакъв техен, винаги много интересен разговор, започнат вътре, прекъснат от звънеца, продължаваше отвън пред вратата, преди да се разделят и всеки от тях да тръгне към кабинета си: „Така ли? Нима?!” – тя се удивяваше на нещо, отмяташе със смях не много дългата си мека руса коса, заинтригувана, леко приведена, само прибира машинално немирен кичур, паднал над очите и: „Не, не мога да поварвам, че го е казала!” „О, да! И после каза...” – другата учителка, химичката, говореше, но аз вече не чувах думите и, сетивата ми изключваха всичко останало, не виждах другите, те бяха само някакъв неясен фон, на който изпъква единствено Моята любима и красотата и ме зашеметява.
Обикновено носи ярка едноцветна или раирана пола / Всеки път – винаги различни, в наситени, топли тонове! /, силно пристегната в кръста и фина, по-светла блуза, и сред тъмните, еднообразни дрехи на другите учители, и особено сред униформените ученички, бе като дошла от някаква вълшебна приказка, и аз недоумявах как може да са така безразлични към красотата и, не я ли виждат или само се преструват на слепи?
Често върху тънката блузка обличаше по-тъмна, широка и дълга незакопчана жилетка. Имаше навика да притиска дневника с две ръце до гърдите си с особено, импулсивно, непринудено и в същото време малко кокетно присвити рамене и прибрани колене, които трие едно в друго като дете, като че ли и е студено или изведнъж много и се е припишкало... Не знам защо, но това я правеше по някакъв странен начин още по-женствена, тогава изглеждаше така уязвима, беззащитна, че аз изпитвах физически, с всичките си сетива, неудържимо, силно желание да я прегърна.
Имах / Или просто така си въобразявах? / някакво силно, почти осезаемо въздействие върху нея, бях свързан с нея, дотолкова, че като че ли знаех точно кога / Ето сега! /, тя, макар че още разговаря с колежките си, все така усмихната, оживена, но и малко отегчена, преди да се разделят и преди да си тръгне, най-сетне / Откога чакам това! / леко, небрежно ще отметне или приглади косата си и ще погледне към мен.
Погледите ни се срещат и задържат, само няколко секунди повече от допустимото.
Знаете ли какво е миг, разтеглен до безкрайност? Той се запечатва някъде там, дълбоко в съзнанието ни и никога не свършва, никога не избледнява.
Светлината, радостта, щастието сякаш извират от цялото и тяло, изкачват се нагоре, събират се, озаряват лицето и, преливат, бликат, смесват се в златистите, яркочервените и матовотъмните оттенъци на косата и. Усмихната, весела / все още под влияние на разговора /, тържествуваща и открита, и в същото време свенлива, очите и казват: „Ето, вземи колкото искаш от моето щастие, от моята красота!” И малко неразбиращи, изненадани и заинтригувани, упорито, настойчиво питат: „Защо, защо си избрал точно мен? Кажи ми, какво искаш?”
Затова ли съм стоял през междучасието в коридора? Да срещна погледа и?
Само няколко мига повече... Тя свежда поглед и тръгва към стаята си, към кабинета по литература, от дясно на учителската стая, в другия ъгъл. Нашата стая, кабинета по математика, бе отляво. Ако математичката / тя ни бе класна / е дошла, и аз трябваше да се прибирам, но понякога класната закъсняваше, и ако имах късмет, можех да изпратя Моята любима до стаята и. Десетина метра, а и тя, все така, прегърнала с две ръце дневника, притичва по детски, отговаря с малко стеснителна усмивка, сякаш оправдавайки се, че е закъсняла, на поздрава на дежурната ученичка, казва гальовно с алтовия си глас” „Хайде, да започваме!”, отмята русата си коса и влиза. Дежурната притваря след нея вратата, а отвън, във въздуха, още се носи уханието на парфюма и и отеква тропота на токчетата и...
Влизах и аз в стаята си. И сега какво – математика или геометрия? Формули, уравнения, задачи, теореми – поне днес отровата в учебниците не можеше да ме събори, не можеше коварно да проникне в кръвта ми, да превърне деня в сиво ежедневие.
През прозорците на кабинета по математика се виждаше къщата ни, мяркаше се главата на Големия М, който готвеше поредния залп музика срещу училището.
Обичах най-красивата жена на този свят. Не беше ли и тя също пленница в един враждебен, зъл неприятелски кораб? Но всичко би било много по-печално, безнадеждно, ако не бях уверен, че аз отвътре и Големия М отвън, заедно с приятелите ни, заедно с „Битълс”, разбира се, / А дали ги слушаше и тя, харесваше ли ги като нас? / някой ден ще разбием, ще разрушим този кораб, ще я освободим и ще я изведем далече оттук.
Срещах я не само в училище, но понякога и на улицата, когато се прибира или когато отива на работа. Това става автоматично: ти се усмихваш, защото и тя се усмихва; ти я гледаш ласкаво, защото и тя те гледа ласкаво... Но дали изобщо го правеше съзнателно или въобще така си гледаше и нищо специално не е било предназначено за мен? По същият начин може би гледа уличното дърво или стълба, покрай които преминава... Щеше ми се да разбера, но ми трябваха няколко месеца, докато се осмеля да я поздравя.
И още толкова, докато се престраша да я заговоря.