автор: betina

Времето бърза.
Пришпорва дните обяздени.
Подкови трошат на парчета
малките ни мечти.

Похитени от делници,
хлътваме в клопки от празници
с тежест на камъни.

А, всъщност, летим....

Летим накъде? –
Някой мълком заплита посоките,
следите посипва
с невидима карма на прах.
Човешка пътека?! –
насмЕшливо мигат звездите.
Луната загадъчно
крие трапчинки от смях.

Въртоп от човеци –
потъваме или изплуваме -
емоции в кожа,
сграбчили късче живот,
в заблуда за вечност...
Животът е кратък за чудене -
кому се полага
зрелия, сочния плод?

На пръсти го стигаш.
Отхапваш със радост.
(Преди да изгние, най-много сладни!)...
От всичко опитал,
наситен и с благост,
костилката
в черната пръст съхрани.

Ще вее, ще трупа... Но кълнче надежда
сънува как сокове в него пълзят.
................
Звън на клепало света пренарежда....
...............
Дървета за тебе и в рая плодят.