автор: merkator

Лао Дзъ го е казал, Лао Дзъ го е изкрещял. С пресипнал от глад глас, така че да го запомнят ниските жълти хора около него, защото господин Лао не е имало как да го запише, без да се прецака сам. Малко преди да се изцепи с пълно гърло на тази тема, той вече е споменал, че назованото Тао не е Тао, т.е. записаното с мастило не е вярно, щом можеш да го фиксираш в границите на един лист. От там и пресипналият глас, а гладът идва от аскетизма, изповядван от възрастния китаец.

Става дума за това, че човек колкото по-малко има толкова е по-свободен. Ако нищо нямаш значи притежаваш цялата свобода на света, друг е въпроса какво ще я правиш. Но НАИСТИНА НИЩО да НЯМАШ или както аз му викам- състоянието на трите Нъта(Н-та). От тъща и деца до плазмен телевизор, от джапанки до картина на ван Гог, от частен самолет до срамни въшки. За срамните въшки не съм сигурен, но ако си принуден да се драпаш постоянно едва ли ще си напълно свободен. Не може да кълнеш и трижди проклинаш гадните интимни кръвопийци и да не мислиш за нищо. Няма медитация в драпането и обратното. Най-трудно е да нямаш мисли, да нямаш за кой или какво да мислиш, така че да не мислиш защо мислиш, а да си мислиш, че не мислиш...или обратното.
Сутрин е и мен ми е студено, отново съм на опашката. Такива са правилата тук. Строги и неизменни, сутрин след сутрин, ден след ден. Монотонност, която помага на хората като мен, тръгнали по пътя към абсолютната свобода. Минаха три седмици от както постигнах частично състоянието на трите Н-та. Санаториума ми харесва. От начало не толкова, но сега все повече. Три седмици от както спряха да ми намекват, че съм луд и официално ме хоспитализираха. Освободиха ме от обществена отговорност и от такава въобще към човешката цивилизация. Поне аз така го приех.

Хоп, дойде ми редът. Взимам си чашката с лекарствата и се отправям на вън. Студено, но това е предимство и на двора няма почти никой. Само дядо Став се клати усърдно на една пейка. Сядам на друга и затварям очи. Тихо е и мога да си мисля за разни работи. За това казах “частично”, все още мислех и не мислех, че не мисля.

За да бъдеш свободен на този свят трябва да си луд. Или поне да убедиш околните, че си такъв. Трябва и пред себе си да го докажеш, да си сигурен. Не изведнъж да изтрещиш, това е банално и пошло. Стъпка по стъпка, лека по лека. Почваш от нещо на пръв поглед незначително, примерно пишеш стихове. Много стихове, всякакви стихове. Твърдиш на ляво и дясно, че си поет и издаваш стихосбирки, които сам финансираш и които, много важен момент, никой не чете и не купува. Когато всички почнат да те гледат с ОНЗИ поглед или забелязваш, как отбягват да общуват с теб, дискретно, но твърдо, тогава си направил най-важното, вече си в играта. Говори каквото си искаш, без задръжки, без капка свян или предразсъдъци, псувай и обиждай. Това отблъсква и най-близките ти. А отблъскването е в основата на първата стъпка към състоянието на трите Н-та. Втората е отношението ти към материалното или по-точно липсата на отношение, каквото и да е към материалното. Вземи чисто новия си лаптоп и го забий в земята. Не агресивно, безизразно и спокойно. Ако го направиш изнервен или с крясъци на огорчение и яд, ще те помислят за нормален и ще те удавят в съчувствие и безкрайни опити за утеха. Трета стъпка, не допускай някой да ти съчувства, не допускай някой по-близо до себе си от това да ти забърше потеклата лига в края на устата. Но не като жест на загриженост от негова страна, а да го накараш до като го прави да те смята за досаден предмет, незабележим и неодушевен.

Това не го измислям в момента, не съм автор на стъпките, аз съм последовател. Имах достатъчно време да се оглеждам и да търся изход от пещерата на хорските “постижения” или “култура”. Събирах песъчинка по песъчинка, до като натрупах цяла пустиня, която ми показа изхода. “EXIT”.

Започнах да се оглеждам още на времето, когато една театрална постановка привлече вниманието ми в осми клас. Привлече е меко казано. Беше популярна, модерна тогава. Хората се тълпяха пред театъра и билети нямаше за месец на пред. Но за мен и до сега е константа, и до сега ми е буквар. Ето, сега мисля за нея. След трийсет години мога пак да я изгледам, пак да стана възторжено след края и да аплодирам дълго и настойчиво артистите, които с досада чакаха мига, в който ще се тръшнат в меките мебели на бара под сцената.

“Полет над кукувиче гнездо”.

Първо бях в театъра, после прочетох книгата и на края гледах филма. С Джек Никълсън естествено.

До тогава си мислех, че нещо съм се объркал по принцип. Не, бях на прав път. Точно така, знаех, че не съм сам. Не се отъждествявах с главния герой, не. Той беше нормален. Но вече осъзнах, че има безброй пътища да се спасиш и всичко е строго индивидуално. Няма матрица. Има път, но всеки може, ако иска да го извърви, както си иска. Повечето хора не искат да вървят, просто стоят на едно място и чакат някой да ги упъти, да им помогне. Апатични или войнствени, ангажирани или пасивни, просто чакат. А пътят се проснал пред тях и времето за него няма никакво значение.

Дядо Став нададе обеден вой. Гладен е. От към столовата започна да мирише на запържен лук. Не ме стресна, защото съм му свикнал вече. Даже, като се замисля, закъсня. Той вие още на нарязването на лука. Но сега е студено и миризмите трябва да са по-настойчиви за да влезнат в ноздрите на клатещия се старец. Но дядо Став не знае, че е луд. Това е лошо за него, така свободата му е излишна и е нещо което притежава, а това автоматично му я отнема. Според Лао Дзъ. И според мен. Трябва да си осъзнат луд или поне да си убедителен такъв. А това никак не е лесно, повярвайте ми. Отидох до пейката на стареца и го подхванах под мишница за да го заведа на масата му. За мое съжаление дядо Став се изпусна и урината потече по крачолите на бялата му пижама. От всичко в санаториума, мразех най-много липсата на хигиена и елементарни рефлекси у някои клиенти. Колкото и да се стараеха санитарките и чистачките, вонята по стаите, коридорите и помещението с телевизора беше потресающа. Постепенно се научих да дишам предимно с уста, особено в сюблимните моменти. Задишах с уста и помъкнах дядо Став към столовата. Той не спираше да вие и това щеше да продължи до първата лъжица доматена супа.

До като сърбах безвкусните боламачи отпуснати от държавата не спирах да си мисля.

И аз имах нормален живот. Но имането не влизаше в концепцията ми за движението по пътя, дори що се отнася за нормален живот. Имах и любови, имах и раздели. Трябваше да се отърся и от тях. Това беше най-трудно, най-болезнено, защото точно любовта е единствения ни дар божи, за който си заслужаваше да стоиш на едно място и да се правиш, че ти пука за цивилизацията. Прекалено голяма цена за късче от рая. Прекалено много болка за краткотрайно докосване до едемските двери. И това оставих в миналото си. Веднъж месечно ме посещава бившата ми жена, която в последствие се омъжи за един преуспяващ бизнесмен, измъчена от мизерното съществуване под един покрив с мен. Децата никога не идваха. Сигурно ги беше срам. На пълно ги разбирах, въобще не им се сърдех, а и всяка котва ми пречеше да забравя и да се продължа към абсолютния завършек на състоянието на трите Н-та. Самотата е предимство и благодат само за лудите.

Отново излязох на двора за да се порадвам на уединение в следобедните тихи часове. Сам с мислите си, от които все още нямах идея как да се отърва. Дядо Став отново седна на пейката си вече преобут и сух. Сега можеше да си се клати без да настине. Какъв беше света на стареца? Имах ли основание да му завиждам, къде беше отправен зареяния му поглед, какво виждаше там. Дали беше достигнал до състоянието на трите Н-та! Това ли беше външната проява на материята, на физическото тяло след постигането на заветната цел? Въпроси, на които никога нямаше да открия отговорите, защото щом стигнеш до края губиш всякакви връзки с реалността и едно напикаване няма да има никаква стойност, ще е едно нищо...след като ти си в друго измерение. Не ми хареса идеята да стоя на някоя пейка насран, но пък когато успееш да избягаш от мислите какво значение има някакви си кафяви петна със специфична миризма?! Заслужаваше ли си да притежавам свободата на дядо Став или той не назовавайки я беше обладал и зарязал?

Не знам. Стана ми студено, тъй като слънцето се скри зад високото плато. Санаториума се намираше до една голяма река, издълбала висок каньон. Двора мина в сянка и аз се затътрих към стаята си. Там беше топло, макар и миризливо. Все пак имах избор- студено и чисто или топло и смърдящо. След десетина минути свикваш с миризмата и спираш да й обръщаш внимание. В шкафчето до леглото имах двайсетина тетрадки, половината от които изписани. Стихове, стихове, стихове. Безсмислени думи хаотично разбъркани из редовете от увредения ми мозък. Безплатният ми билет за санаториума и воднистата доматена супа. Всяка седмица дежурният лекар преглеждаше поредните ми излияния, по време на визитацията, за да се убеди в абсолютно непоправимото ми състояние. И аз пишех ли пишех. Нямаше да позволя да ме изритата от тук и да ме хвърлят на хищните акули в цивилизацията. Нямам път на зад. Няма да ме върнат в първи клас. Аз съм вече обигран покерджия и залагах само на сигурно. Малка печалба, но никакъв риск.

Тетрадките ми носеше бившата ми съпруга за благодарност, че я оставих на мира. Беше единственият ми и лоялен съучастник по пътя към състоянието на трите Н-та. Негласно разбира се. Но бях убеден, че знаеше какво точно правя и на къде съм поел. За това и ме посещаваше все още. И тя искаше да е сигурна, че нямаше да се върна и отново да объркам живота й. Искаше ми се да и кажа, “не се бой скъпа, скоро ще ме завариш на пейката да се клатя целия в урина и ще разбереш, че повече няма да имам нужда от тетрадки и ти ще можеш да забравиш за мен, сякаш никога не съм бил...”. Но от както постъпих в този манастир на лудостта имах едно основно правило. Не разговарях с никой. Не бях обелил нито дума, гробно мълчание. Част от пътя. Не, че има какво да кажа, но играта е трудна и следва своята убедителна логика и аз спазвах правилата за да не ме изхвърлят от масата. Няма да стана, до като не събера всички чипове пред мен. После не знам, ще видя какво следва.

Имах съквартирант в стаята. Тихо, обездвижено момче, хранещо се чрез тръба и със стъклен поглед. Будна кома или нещо такова. Имало си е сигурно мечти, чертаело е планове за бъдещето си, таяло е надежди за десетки успехи и на края се озовало сред пиянска компания в един неуправляем стар опел на между селски път, ограден от красиви черешови дървета. Родителите му са бедни хора и не можеха да му помогнат с някакво скъпо лечение и за това бяха оставили държавата да се погрижи за детето им. Държавата?! Или са много наивни или се правеха на такива, но най-вече бяха безпомощни в този свят изграден от пари. Хората в този свят живееха само заради три неща – любовта си към парите, алчността си към парите или липсата на пари. Последните бяха 90% от населението на планетата и нямах представа как липсата на пари ти дава стимул да продължиш да чакаш, до като пред теб лежи твоя индивидуален път! Или въпреки липсата на пари...

Тук пак стигнах до притежанието, до имането. Мамка му, като параграф 22, измислен още от възрастния жълт човек господин Дзъ. Ако нямаш пари значи нямаш какво да губиш, но от друга страна, 10-те процента- хората с пари, бяха измислили сложна система, в която без изрисуваните хартийки с цифри по тях, не можеш да дишаш, храниш или размножаваш. Явно все пак има доста Тао в съвременната цивилизация. Обърканите притчи на китайския мъдрец важаха в пълна сила и днес. Не и в санаториума, не и в моята школа за постигане на състоянието на трите Н-та, в която аз съм преподавател, аз съм ученик и аз съм хигиенист. Горкото момче, само едни стъклени очи му бяха останали.

Но важното за мен е, че е тих. Така можеше да се съсредоточа над произведенията си, за да не разочаровам милите лекари и да не смутя техните познания върху човешката природа и психика.

“Трябва ли да изкормя стария гарван,
трябва ли да го напълня с белите червеи
на крещящите съмнения
и да го поднеса сготвен на Господаря,
за да стане ясно, че аз съм Летописеца?!”

Написах и заспах спокоен. Колкото и да не си вярва, спокойствието е важен момент по пътя към съвършената лудост. Поне за мен. Събудих се на другата сутрин, взех си проклетите хапчета, от които ми се спеше по цял ден и отново излязох на вън. Дядо Став се клатеше вече на своята пейка. Отдавна му бяха спрели всякакви медикаменти, сигурни в неговото постоянство с клатенето, виенето и напикаването. Какво го кара да яде, спи или да излиза на вън така и няма как да разбера. По ми се връзваше начина на поведение на момчето със стъкления поглед, но какво значение имаше това? Въобще какъв беше смисъла на значението на нещата и не беше ли всичко отново строго индивидуално, кой определяше какво означава това или онова. Вместо мен, вместо теб или вместо дядо Став. Никой! Това е кънтящият отговор в празната пещера на личната ни самота. Никой...

Когато разбрах, колко сам може да бъде един луд малко се уплаших. Колкото и да се опитвах да се изолирам от обществото, когато бях горд собственик на нормален живот, никога не успявах да се добера до пълноценно уединение, до удовлетворяваща ме самота. Все се намираше някой да ми каже – “ Не се страхувай, ти не си сам” и да ми предложи подкрепа и помощ. Не се страхувах да съм сам, това беше моята борба сред хората, да ме оставят на мира. Е, на края ме оставиха. Сам с тетрадките си. Сам с дядо Став и момчето със стъкления поглед.

Замириса ми на запържен лук. Събрах се в тялото си и погледнах към стареца. Той още не беше надал своя обеден вой и това ме учуди. Стои си неподвижен с неговия зареян поглед не знам си къде и не трепва. Не се клати. Отивам при него и го побутвам. Не реагира, дори не се подмокри. Хващам дланта му и се опитвам да го повдигна за ръката. Дланта му е ледена, защото дядо Став е умрял най-вероятно. До като е гледал в неговото си измерение се е преселил окончателно там. Омръзнали са му и доматената супа и мократа пижама. Пипам с пръст шията му и чакам някакъв пулс да се появи, но вече съм сигурен в смъртта на стареца. Сядам до него. Ето значи как се отърваваш от мислите си. Ето как спираш да не мислиш, че мислиш и наистина спираш да мислиш. Това е последната стъпка към състоянието Наистина Нищо да Нямаш. Имаш само собствената си смърт, но дори и тя ти принадлежи само за миг, до като преминаваш, после и тя е свободна да върви където ще.

Ставам, оглеждам се, двора е пуст. Студено е и дори лудите са се сврели на топло. Топло и смрадливо. Тръгвам предпазливо към близките храсти, в които се крие двуметровата желязна ограда с бодлива тел на върха, която ни пази от досадната цивилизация. Изкачвам се бързо, все още съм във форма, прехвърлям се от другата страна целия в кръв, издран от телта и с изпокъсан болничен халат. Тичам по пустия черен път, към стария железопътен мост над реката. Тихо е, чувам само запъхтяното си дишане и бързите води под мен. Качвам се на парапета в средата на моста. Под мен е голям леден вир. Хвърлям се и потъвам в студ. Удавям се десетина метри по надолу, повлечен от пенливата река. Трупът ми плува на повърхността, очите ми са вперени безизразно към сивото небе.

Питате ме как тогава четете тези безумия, как по дяволите съм надраскал тези лишени от смисъл редове. Истината е, че нищо не съм написал, че нищо не сте и прочели. Ако бях написал нещо и ако вие го бяхте прочели с досада и патетично високомерие, щях да съм нарушил едно от основните правила на моят добър приятел Лао, поставил началото на затворения кръг- параграф 22. Как бих могъл да затворя нещо, което не ми принадлежи на един лист и така да го обезсмисля. Искате да ме прецакате и да ми вмените нещо мое, така че да имам. Това, което е на листа хартия не е това, което ще остане в главите ви, като избледняващ спомен. Не се правете на луди, никой не може да опише собствената си смърт. Не ви отива!

Аз изкъртих моята мивка и разбих стената, която ме отделяше от състоянието Наистина Нищо да Нямам. Аз съм ням индианец, плуващ в ледената река с очи вперени в сивото небе. Аз казах, Хау!