автор: DIMITARSTOYANOVNOV

Глава втора

Капитанът сам започна да има дългове. Мъжествената му челюст обрасна с рядка брада и той се взря във възможността да пренася цимент и рояли.
Понякога в нервните си сънища продаваше вестници, цигари и други... Имаше цяло чекмедже с пари...И тая търговия на дребно го правеше толкова щастлив, толкова щастлив – но накрая винаги се събуждаше.
- Какъв е смисълът на живота? – трескаво се питаше бившият артилерист.

И като не можеше да отговори на този въпрос – започна да спи с дрехите. Не намираше за нужно да си свали дори чорапите и излизаше от стаята си така - без обувки - само колкото да събере няколко фаса от улицата.
После пушеше до късно през ноща на остъклената тераса между ръждивите тенджери и тигани и гледаше към звездите и отсрещните тераси - където между също такива ръждиви печки, тенджери и тигани – други хора също пушеха и може би също бяха бивши капитани.
В началото е имало вода. Амеби, чехълчета, волвокс – сложни микроорганизми. Блато. Попови лъжички, после жаби, риби, гущери. После динозаври. Има ли ли са динозаврите сланина? И какво общо има сланината със смисъла на живота. Това е безсмислено, мислеше си капитанът- но не можеше да спре да мисли.
Някой от динозаврите са били тревопасни като камили, а други хишни като крокодили. Перодактилите са летящи динозаври. Нещо като авиацията на мезозойската ера.Те също били хишни. Пасели и разкъсвали каквото им попадне. Мърша – също не отказвали. Минали милиони години. Милиарди, може би. Перодактилите станали маймуни – най-вероятно в Африка. После всичко е ясно - човек. Това е цялата история. А какъв и е смисъла?- Плюскането!
Поповата лъжичка яде и човекът също не може без да яде. Но поповата лъжичка не трябва да прави нищо за да яде. Всичко си има тя в блатото. А на човек му трябва заплата. Човекът трябва да работи в мините или на концертния подиум, на петролните сонди или в химическите лаборатории, в тоалетната на гарата трябва да работи или на орбиталната космическа станция – срамен труд няма, защото всеки иска да яде.

Така си мислеше Петър Лупов, а друг път се питаше „Дали пък не е имало Бог?”
Ами ако пък има?! Ами ако наистина е имало Адам и Ева и ако Каин е убил брат си... Защо го е убил – ясно. Заради плюскането. Кога е станало това?...Когато е станало -тогава имало ли е динозаври? И когато евреите са минали през морето тогава имало ли е динозаври? А когато са живели Ирод и Саломе и Дева Мария , и Пилат Понтийски – увит в чаршафите... Тогава, някога е имало Бог, а сега... не е сигурно.
Капитанът с отличие беше взел изпитите си по диалектически материализъм, но не разбираше точно разликата между Новия Завет и Стария Завет и защо трябваше да има два завета. Когато в песента се пее за един завет...
„Един завет! Един завет оставили са нам дедите”- кънтеше военния марш в главата му.
Капитанът започна да има сини кръгове под очите.
Започна да чете Библията и като ровеше в оранжевата си брада продължаваше да се пита:
- Какъв е смисълът на живота?
- Никакъв!
Троснато отговаряше Христо Хайтов, с когото заедно събираха велпапе по контейнерите за смет.
И продължаваше припряно да върви пред него по полетата осеяни с тръни, над които като медузи плуваха бели и розови найлонови торбички. По петите кротко ги следваха няколко бездомни кучета, които важно клатеха пластмасови обеци на ушите си.
Но друг път, когато имаха повече късмет и намираха голямо парче ръждиво желязо и можеха да си купят наливна ракия – седяха на пейката между блоковете и тогава поетът Хайтов посочваше с пръст към някое тъмно петно на звездното небе и поясняваше:
- Виждаш ли това тъмното там?! Да не мислиш, че сега там няма звезди?! Има. Има милиони звезди, но ти не ги виждаш защото са скрити от звездния прах. А защо са скрити от звездния прах? Ще попиташ ти. Ще ти кажа. Защото сред тях се образува нова звезда, приятелю. Нови планети също се образуват... Небеса – техни си, хоризонти си образуват, с вулкани, водопади и мариански падини се образуват... Но, докато едните се бразуват – другите ще бъдат невидими за окото което ги гледа от нашата планета. Невидими... Но само временно! Пет, десет, петнайсет милиона години.... И там където сега ти соча вече няма да бъде тъмно, а ще светят звездите които сега нито ти, нито аз виждаме. Прахът ще се е утаил. Димната завеса която сега се разтила ще се е утаила....Тогава звездите ще светят, ще сияят...Ще се въртят в небесата, заобиколени от техните си слънчеви системи, планети, хималаии и Джумалунгми...Но ние пак няма да ги виждаме. Защото самите ние ще сме станали на черна прах и ще витаем във въздуха оставени на случайността..... Ето така Божественият промисъл остава скрит за нас,...зад непрогледната завеса на Звездния прах по която играят езиците от Пламъците на Геята огнена...И защо се въртим ние сега в космическата тъмнина, залепнали на това влажно и кално кълбо ?

- Ти на тоя Хайтов – знаеш ли му адресната регистрация?- чукаше старият Лупов с бастуна си по стъклото на прозореца. – Влизай вътре! Стига си стоял на терасата и си се оглеждал за тоя просяк. Пари за лекарства няма.
- Добре, добре – съгласяваше се Петър и влизаше.
- Къде живее той? Какво работи? – продължаваше стария облечен със сако и вратовръзка, но по това време на ноща вече обул пижамата - издута от хернията и стиснал бастуна. – Каква му е професията?
- Татко – стига! Поет е човека.
- Ха-ха – Поет!Какъв поет...Пиянде, просяк и хайлазин е той! Кажи ми едно стихотворение от него - като е поет...
„Настане вечер – месец изгрее”
Това е поет - Иван Вазов! А тоя какво – пие по пейките в квартала. Едно време милицията такива като него ги прибираше. Поетите имат паметници – тоя гроб няма да има!
- Добре, добре ...Лягай си. – потупваше го по рамото Лупов, но старецът не се предаваше.
- А бе ти за къкъв се имаш с тая барада?
- Татко, късно е. Лягай си вече...
- Ти утре да отидеш да си търсиш работа, че лещата и боба свършиха. Разбра ли! Стига вече с тая Библия! Няма да те храня цял живот. Мойта пенсия е малка.
- Къде да я търся тая работа?!
- Където намериш – там я търси! Като стоиш вкъщи – никой няма да те покани.
- Така е.
- Колко пъти ти казах – обади се на генерал Зюмбюлев – неговия баща ни е бил квартирант в Стара Загора . Може пък да
ти помогне...Не!Ти си горд! Гладен и горд... Пък обади се на човека, попитай го как е жена му...Как са децата му... Големия вече студент ли е и така нататък – нищо няма да ти стане. Офицер си в края на краищата. И да не си посмял...Да не си посмял!
-Какво?!
- Да ме заключваш.Аз трябва да пикая нощно време – разбра ли!?
- Добре, добре – утре ще говорим- обещаваше Лупов като притваряше вратата на спалнята, а стареца нареждаше:
- И този Хайтов – да не съм го видял повече. Мирише на риба. Не искам да звъни на вратата ми! Половин час чистя звънеца след него. Вони на развалена риба!... И ти също.

И като поприглаждаше вече дългата си коса, подкастраше с ножица брадата си и обличаше едно кафеникаво сако останало му от абитуренския бал - Петър Лупов тръгваше отново по пазарищата, гарите, кланниците и кафенетата да пита за работа.
Но бивши артилеристи не се търсеха. А и сега той повече приличаше поп – по неизвестна, но подозрителна причина - избягал от някой манастир. Наистина в моргата му обещаха работа и няколко дни бившият капитан беше много ентусиазиран – но накрая пак нищо не стана.

- А Лупов! Влизай, влизай – посрещна го генерал Зюмбюлев и като го преведе през дългите коридори на апартамента си – настани го пред ниска полирана масичка на която имаше кристална купа с едри шоколадови бомбони увити в разноцветна бляскава хартия.
- Вземи – много са хубави ! – покани го генералът и сам лапна един от огромните бомбони. Генерал Зюмбюлев беше нисък белокос мъж с късо подстригана коса и мустаци, облечен в меки кадифени панталони и тънка вълнена жилетка върху бархетната риза. Пъстрите му очи на котарак уморено и дружелюбно се усмихваха.
- Аз си спомням вашата къща – говореше той.- Повече от петдесет...Точно петдесет и седем години са минали от тогава, бил съм дете и като сега я помня. Имахте една попска круша и аз много обичах да се катеря по нея...Крушите също бяха – един път!...Баща ви той тогова беше гимназист, Лупов. Представяте ли си! Както и да е...Как е той сега.
- Ами добре. Добре е за тези години...
- На колко е години вече ?
- Седемдет и шест...
- Хе –хе . Какво нещо е времето! И какво става сега с тебе. Разбрах аз, че и ти в артилерията...
- Ние ви помним Господин генерал...Моят баща винаги за вас ми е говорил и ме е насочвал да вървя по вашите стъпки. Не. Ние не ви помним...нашето е повече! Ние ви уважаваме...Вие сте героят на нашето семейство. Ако зависеше от мене – аз нямаше да дойда днес. Но баща ми ме накара. Аз съм му задължен и извинявайте, но заради него дойдох.... Аз знам, че вие и да искате с нищо не можете да ми помогнете. Така е. Но все пак - да се срещнем за десет минути – преди да се разделим завинаги. Вие по-рано не сте ме виждали, а и не можете да знаете каква роля имахте в нашето семейство. На герой. На паметник, на пътеводна звезда. Може и да вие чудно – но винаги съм ви познавал. Аз съм ви виждал много пъти. Генерал Зюмбюлев! Имате снимка с баща ми на стената. В стара рамка. Не сте идвал вкъщи, за да знаете. Разказвал ми е той как сте се катерил на крушата като малък. И как ти е викал той от долу. „Слез от дървото бе! Слез от дървото! Стига си ги ял тия зелените круши! Ще те заболи стомаха! А вие сте му викали „Няма да сляза!Няма- пък! На!” Аз това не съм го видял. Но пък съм ви виждал на много паради и манифестации. И по телевизията също съм ви гледал. Даже баща ми, така като ви показват и давате някое интервю и той вика – „Глей, глей – тоя дето ядеше зелените круши и после цала нощ търчеше до колзета!”
- Ха-ха– разсмя се генералът- Хъм – така ли вика!
- Така господин Генерал, ама той нищо лошо – дето се казва винаги за пример ви е давал и така нататък. И ето и аз така по вашия път тръгнах. Завършил съм артилерийското. Чел съм и вашата книга даже „Тактико- техническата доктрина на зенитната полева артилерия”.Специализирал съм артилерийски системи с голяма далекобойност. Запознат съм с новите поколения високоточни боеприпаси. Бил съм командир на гаубичен артилерийски взвод. Бил съм офицер по управление на батареен огън в Хасково. А накрая бях и преден артилерийски наблюдател. Приятелка имах – Галя. От тук. От София е. Чиновничка беше. Щяхме да се женим. Много хубаво момиче. И майка му и баща му също много свестни хора. Бяха се съгласили и всичко. И изведнъж мен ме уволниха господин генерал. Уволниха ме от армията. Представяте ли си! А аз бях преден артилерийски наблюдател. Бяхме двама души за целия батальон. И двамата ни съкратиха. Четири години съм учил във военната академия плюс една година специализация...Шест години и половина съм бил по потделенията.. Като ги събереш - това са тринайсет години от живота ми. В калта, в окопите, в снега – дърпъл съм гаубицата и съм се катерил по ракетите. Кой ще ми ги върне сега тия тринайсет години? Девет пъти съм се местил в различни поделения. С куфарите по нощните влакове. Живота ми премина по гари и по щкембеджийници. Уволниха ме. А защо? Защо! Никой не може да ми каже. Даже и вие. Героят на нашето семейство. И сега като ме уволниха преди една година и тая Гяля ме напусна! „Едни зелени чорапи имаше – сега и т`ва намаш бе, нещастник!” Така ми каза. „Нещастник! Шапкар нещастен!” Нещастник съм бил – крещи ми в лицето и плаче, а гримът й се размазал по бузите.
Аз съм нещастник – добре – а тя защо плаче? Нали аз съм нещастник. Баща й не иска да говори с мене. Майка й – съвсем. Какво съм виновен аз? Къде сбърках? Нали по вашия път вървях. Пътя на героя! Толкова време – вие бяхте Героя на нашето семейство – господин генерал. Отличник съм бил и медали имам. А за баща си не мога да се погрижа. Добре че майка ми не е жива да вижда това. За баща ми трябват лекарства. Мляко. Прясно, кисело – всеки ден. Вместо да се грижа за него – аз живея в къщата му и от пенсията му ям леща.
В Библията казват, че Мойсей четирсет години водил евреите през пестинята – докато измрът всички които помнели стария живот в Египет. Аз не съм вече млад. Ама не съм и още стар. Какво? Цял живот ли ще умирам, господин генерал?...
Направило ми е впечетление, че за четирсет години всички които помнели стария живот в Египет – умрели. Но Мойсей – не. Той помнел. Но не само, че не умрял, но и продължавал да води евреите... Кой беше тоя жесток човек който написа тая Библия? И сега там като пише така – и ние ли така да направим?! Да измрем!
Защо стана така, господин Зюмбюлев? Защо стана така, че вие цял живот бяхте генерал, а аз съм .... Отначало много исках да ви задам тоя въпрос очи в очи и си мислех, че вие ще можете да ми отговорите. Но сега разбирам, че не съм бил прав. Вие не можете да ми отговорите и за това повече не сте героят на нашето семейство. Ние нямаме повече нужда от герои и пророци. Извинявайте – тук Лупов въздъхна дълбоко и стана - Няма значение. Благодаря ви, че се срешнахме. Разрешете да напусна.
Генерълът мълчаливо го изпрати до вратата.
И там като натика няколко шарени шоколадови бомбона в шепите му
- За баща ти – каза и тихо притвори.


- И ти му каза това?!
Стария Лупов се затвори в стаята си и две седмици не излезе от там.
Петър две седмици не яде съвсем нищо. Дори и леща. И в един есенен седобед докато събираше фасове по чорапи пред блока някък съвсем неосъзнато – тръгна по листата на кестените с бездомните кучета към задната врата на кварталната закусвалня.
Там имаше много хубави, току-що изхвърлени варени кренвирши и топчета супа.
С диво ръмжене песовете свиха опашки и оголиха зъби срещу него. Макар и по чорапи, той енергично зарита във въздуха за да ги прогони. Те го обградиха и като не спираха да лаят – задърпаха остатъците от абитуренското му сако. Капитанът не отстъпваше. Бранеше кренвиршите с ритници, които ставаха все по ниски.
Накрая си избра старата клепоуха кучка. Пъхна пръсти между зъбите й и започна бавно да разтваря челюстта й.
Животното зави и заскимтя от болка. По пръстите на Лупов потече кръв.
Другите четири песа нагълтаха кренвиршите и изоставиха майка си на милостта на капитана.
- Лай! – заповяда той
Животното се давеше от болка и удряше с опашка о земята.
- Остави я бе, идиот! – извика готвачката която беше излязла да изхвърли помията и се беше застояла заедно с останалите сеирджии скупчени наоколо.
Но Петър Лупов не я чу.
- Лай, кучко, лай! – извика още веднъж капитанът и като извади внезапно изпод сакото си личния си Макаров - стреля от упор в челото на животното.
Изстрелът изплющя между кривите панелни блокове. Подплаши птиците от голите клони на дърветата и заедно с тях изчезна в небето.
Синовете на кучката – изплашени се скриха в тръните.
- Убиха животното! Животното!– пищеше готвачката
- Не виждаш ли че човека е гладен ! – прекъсна я един
властен баритон – Я го извикай да хапне с нас! Ела насам! Разпореди се едрият бръснат мъж коженото яке. После смушка готвачката.
- Донеси салати, мезета и една бутилка там – каквото трябва. Айде.
Готвачката утихна. Тълпата се размърда и бавно се разотива.
- Нямам пари. – тихо каза Лупов
- Нищо - засмя се бръснатия.- Аз черпя. Аз много
обичам да черпя. Влизай сега.
На масата бръснатия седеше с още един човек, който говореше със силен руски акцент.
- Вовка Лаврик! – представи го бръснатия – Приятел от детинство. Ха-ха-ха....А на мен ми викат Гарата.
- Как?
- Гарата – Ей така. Като гара Левски или гара Каспичан. Ей така – Гарата.
- Аха – направи се че разбира Лупов.
- Какво работиш? – попита го Гарата.
- Нищо.
- Е, вече работиш.
- Къде? – не разбра Лупов
- За мен – поясни Гарата.
- Это Алла Пугачева – Это Рая Горбачева – А где карлик? – каза Вовка Лаврик.
За пръв път от месеци насам по лицето на капитан Петър Лупов пролази усмивка.