автор: merkator

Липсата на време е в основата на оправданията ни. При поредния провал. А оправданията и гузната съвест са най-жалките подпори на безпомощната ни човешка душевност. Вината умира с настъпването на "джунглата"!
Колко ли се е почувствал подтиснат и виновен Господ, когато ни е гледал как пълзим из калта, от която ни е сътворил и е осъзнал нищожността и паразитността на тварите, на които е възлагал толкова надежда и идеали! За да изпрати собствения си Син, да го пожертва, та поне отчасти да вдъхне нещо свято на дрипавата мърша. Защото дори и в последен модел мерцедес с хаванска пура в уста, дори и в най-скъпия костюм поръчана при някой виден педераст, дори след десетки пластични операции, човек не е нищо друго освен дрипава мърша. Една хилядна да бяхме взели от божественото и сигурно щяхме да изпълним мечтите на Всевишния. Уви, стават и грешки. Понякога калта си остава просто кал.
Бях си сипал конска доза джин и не толкова тоник. Исках да си сипя само джин, но се губеше приятното усещане, което съпровожда напиването.
А и нямах бърза работа. Аз и нощта. Времето? Отдавана не му обръщах внимание. Такова измерение няма. Човешка измислица за допълнително сговняване на и без това отвратителната ситуация с двукраките лайномети. Имах и лаптоп пред мен. Аз, нощта и Интернет! И джин. Нещата ставаха приемливи.
Пишех разни неща в блога си. Стихове, политически коментари и малко разкази. Пишех за себе си, пишех за да забравя за околни свят и да създам мой, без някакви конкретни надежди. Като изолация, като черупка предпазваща ме от съществата от моя биологичен вид. Съхранявах ги в блога си, само за това го ползвах- за архив. Понякога някое заблудено Интернет създание прочиташе нещата ми и пускаше неохотно плах коментар, но това беше всичко. Нищо не изпитвах, нито гордост, нито угризение...само пишех. Никога не прочитах писанията си втори път. Качвах ги и ги забравях. Не знам защо, но ми стигаше да знам, че ги има там някъде. Скрити, невидими сред хаоса на Интернет, сврели се в мишата дупка наречена блог.
Не хранех никакви илюзии и за мен самия. Знаех, че аз не съм някакво изключение. Бях част от тази касапница, бях в играта и нямаше как да ми се размине. Бягайки, криейки се сред алкохолни изпарения и отшелнически демагогии, рано или късно излизах от бърлогата си най-малкото за да се удавя в някой нощен клуб, да изчукам някое нещастно същество от другия пол и да си купя кутия цигари. Все още не можех да се откажа от проклетия култ към големите гърди, едрите задници и инстинкта ми за размножаване. Но това се случваше само, когато имах пари. Защото дрипавите мърши бяха измислили сложна система с цифри и хартийки, така че, ако някой се опита да се измъкне от системата и вземе та почне да се чувства щастлив или се влюби, въобще да тръгне към божественото, останалите мърши му изваждаха очите и сърцето посредством тази дума- пари. Така всички се цамбуркаха доволни в блатото от собствените си изпражнения и най-важното, всички бяха сложени под общ знаменател, всички спазваха едно единствено правило! Колко просто беше в света на калта. Естествено няма нормален човек щастлив от това, че трябва да работи по цял ден за да получи скъпоценните хартийки на края, особено когато това е перспективата за цялото ти съществуване сред смрадливите ти братя по плът.
След втората чаша се почувствах спокоен. Вече се откъсвах. Синият екран светеше обещаващо и след като си пуснах музика се понесох сред анонимните вълни на виртуалната свобода. Точно над заглавната страница на блога ми просветна реклама, на която никога не бих обърнал внимание, но понякога нещата излизат извън контрол и просто се случват!
Загледах стегнатото дупе опаковано в прозрачни розови прашки, призоваващо ме да посетя сайт за запознанства! О Божичко...колко тъпо и банално. Добре дошъл в света на мизерните човешки светоусещания принизени до нивото на сетивността на полусмачкана хлебарка с откъснати крачка. Не знам как стана така, но видях, че ръката ми придърпва на горе мишката и цъквам с пръст върху прекрасния женски задник. Осъзнах, че всъщност задника бях аз. Беше късно. Появи се прозорецът за регистрация, аз попълних точно и коректно данните и си избрах снимка за профила. И зачаках. После видях търсачката и се почна класически цирк продължил повече от два месеца. Срещи, раздели, обяснения, красиви жени, грозни жени, тъпи кукли, интелигентни грозалии, празни думи, кухо философстване, сълзливи излияния, горки страхове, наранени чувства, горди откази. Някой би казал, че всичко това е загубено време. Някой, който е роб на времето и който трепери пред най-тъпата констатация на света- Времето било пари!? Ще ме спукат от смях тези мои събратя по вид, какво време бе мили хора, какви пари? Дали някой ден ще се събудите от наркоманския сън? Съмнявам се.
Както и да е. Нощ след нощ, питие след питие, цигара след цигара, виртуална свалка след пореден провал. Винаги успявах да разочаровам или обидя, по някакъв начин, партньорката си от среща на кабела. Без да искам, ей така...вроден талант. Цък, цък, язък. Но беше като краста. Не знаех какво търся или защо седя пред монитора, когато по клубовете скитаха десетки самотни, недоебани, лесно запалими, но примирени женски индивиди. Аз не вярвах в магии, не вярвах в любовта, защото бях сигурен, че съм стандартно човешко плашило със стопроцентова защита срещу духовни преживявания. Понякога правех секс, но в повечето случаи се страхувах от хищническите инстинкти у другия пол и си пиех по единично на бара. А този толкова очевиден капан ме зазида във вехтата ми квартира и ме превърна в атрофирал зомб, смучещ през Нета чувствата и тревогите на всякакви знайни или измислени героини.
И така ровейки в сайта една вечер спрях поглед върху поредна снимка. Момиче с дълга черна коса леко приведено, за да я хване обектива, над една витрина в някакъв музей. Нов профил. Прочетох инфото. Трийсе и две години, слуша рок музика, интересува се от литература, театър, изобразително изкуство! Да бе да? Интелигентна! Забравих да кажа, беше изключително красива, а очите й ме поведоха към съвсем различен свят, далече от този на пари, богохулства и пълчищата дрипава мърша! А и се интересуваше и от изкуство...
"Здравей, казвам се Иларион, това не е измислено име или никнейм. Просто съм роден по случайност, непланирано дете и родителите ми са се опитали да ми отмъстят някак. Ти коя си?" - в този тип сайтове всеки се представяше с някакво фалшиво име или прякор. Въобще телата бяха изваяни, умовете като бръсначи, всеки беше с по три висши, със сини очи и руси коси. Мразех това, но нима в реалния живот не играехме роля след роля? Ако искаш да видиш една лъжа, да я заковеш, винаги можеш. Обаче малко хора искаха да я разобличат, цивилизацията се състоеше от безкрайна върволица долни, но уютни лъжи. И всички се правехме на луди.
" Здрасти. Аз съм ...... ." - разбира се това й беше името от профила, което съответно е лъжовно. Отговор с нежелание и отегчение. Тук обикновено прекратявах безсмислената комуникация с поредната надута сухарка, но очите й се бяха забили надълбоко в мен и за втори път усетих отклонение от стандартното ми нихилистично и отвеяно сърфиране. Проявих настойчивост. Това ли търсеха жените, някой упорит тъпак? Това ли беше тяхната гаранция за наличие на любовни трепети и конвулсии?! Да, те са садисти!
" Пиша ти, защото споделяш, че слушаш рок музика! Това е уникално, много рядко срещам жени тук, близки до тази музика." - дрън, дрън та дрън. Но все някак трябва да започнеш проклетото общуване. Тягостно и досадно, но задължително. Празни думи лутащи се между двама напълно непознати. За повечето хора това беше ежедневие, колко можеха вечер да се похвалят с казана смислена дума или изречение? Дрънчащи на кухо милиарди животи, преминаващи или в маймунско перчене или в маниакална депресия. Дрън, дрън...
"Защо? Не е толкова странно." - Ох! Трябваше спешно да напълня тези изтъркани недоразумения със съдържание или просто да отмина.
"А ти в кой квартал си израснала? Къде си учила?"- аз.
"А ти?" - тя.
"А аз в "Хаджи Димитър". Там учих, но живеех в центъра. На "Ангел Кънчев", сега не живея вече там." - аз.
"Защо си живял в центъра, а си учил на края на града?" - тя.
"Не ми се говори на тази тема. Кажи за теб..." - аз.
"И аз учих в "Хаджи Димитър", но и там живеех." - тя.
"Да бе!!! В кое даскало беше, аз учех в 24-то?" - аз.
"Не. Бях в друго. Обаче блока ми беше на близо до 24-то, сега и аз не живея вече там" - тя.
Три нощи и три следобеда. Всеки миг, когато не спях влизах в нета и я търсех. Тя се появяваше малко по късно или вече беше там. Три нощи посрещах слънцето с чаша джин и с нейните очи, течащи по вените ми. Бях спрял да се храня, не знаех кой ден сме, колко остава до залеза. И не ме интересуваше. Пръстите ми се схващаха да чукам безкрайни изречения по клавиатурата, а тя се отпускаше все повече и вече не беше горделива анонимна студенина. Беше моята връзка със света, беше единствения прозорец през който исках и можех да погледна на вън, в този забравен от мен водовъртеж от картини, лица, сгради, музика и глъч. Сякаш ме хващаше за ръка и ме водеше по някакви непознати пътеки, показваше ми странни места пълни с живот и красота, а аз нищо не питах и мълчах потънал дълбоко, дълбоко в очите й. Един удавник щастлив да стигне дъното на отдавна забравени усещания. Един събуден мумифицирал се страж на собствената си крепост, отворил тежките й порти за едно единствено същество, което даже не виждаше физически. Къде беше реалността и къде отидоха миражите. Понякога нещата просто се случваха.
И по същият неочакван начин свършваха преди да са започнали всъщност. Едно знаех със сигурност. Каквото и да почне, както и да продължи, винаги свършваше с провал и разочарование. Оказа се, че момичето с дългата черна коса е в отпуска и за това можеше да е пред компютъра почти денонощно. После почна работа. Пишехме си само вечер за кратко, защото тя беше много уморена. Разведена с едно дете и ангажиментите й нямаха край! Банално и брутално прозаично. Човек дори и да се почувства щастлив за един кратък миг, другите лайномети наричани общество, бързо го приземяваха. Няма да спра да повтарям това, някак ме успокоява.
Останаха ми само нейните снимки и очите й. Понякога, когато започнахме все по-рядко да се срещаме в Интернет и ежедневната месомелачка включи на пълни обороти, гледах през терасата на стаята си и мечтаех. Когато не гледах през терасата пак мечтаех, но на терасата се мечтае по дълбоко. Виждах я как крачи из тълпите забързани хорица, за които времето беше пари и аз я догонвах, хващах я за рамото и тя спираше изненадана. Аз съм притеснен и леко уплашен, а тя се усмихваше и сякаш ми казваше "Спокойно, всичко е наред!". После хващаше ръката ми и ме повеждаше по онези пътеки, потънали в необятни мъгли от усещания, чувства и трепети.
Нито аз, нито тя някога споменахме за среща в реалния живот. Сякаш знаехме, че това ще омърси тънката и нежна нишка по между ни, ще я скъса. Сбогом скъпа невидяна. И поех обратния път към черупката си, към крепостта, където щях да затворя с трясък шибаните врати.
Сега бях сигурен, че и аз съм съвсем обикновена дрипава мърша и сякаш някаква отговорност падна от мен. Какво пък, свиква се с калта. Стрелките на часовника бяха убили толкова хора, а избодените им очи са секундите по циферблата. Извадих сърцето си и оставих човеците да го стъпчат, оставих времето да ме ослепи. Не ми пукаше, не ме беше страх. Аз имах в кръвта си нейните очи, не подвластни на измерения и неоценими в пари. Все си мисля, че победих.
Сутрин ставах рано и тръгвах на работа, като неизменна част от говняниa хорски бульон, но никой не можеше да ми отнеме двата прекрасни прозореца към моя истински свят.



Послепис 1
Трябва да има филми като „Аватар”, които недвусмислено да казват, че човешката раса е отрицателен герой, безвъзвратно загубил пътя към положителното.

Послепис 2
Дупки в спомените, празнини в откъси сънища.
Подивели плантации, неокосени бурени.
Мътните води на заливащото наводнение,
понесло труповете на стада удавени мечти.
Вълни от кални водопади,
острови с полудели оцелели.
Стихии и страдание, смърт сред бурии.
Продължавам да умирам без теб.
Продължавам да се гмуркам за теб,
потъвам с твоят дъх в мен,
търся те сред думи и сълзи,
хващам се за плуващи клони
и се нося
на долу, на долу....
потъвам в твоите очи.