автор: markoni55

Сидя си кротку - нъл е зима.
Уж дремя край угнищиту мъ ни мъ свърта.
Са чудя кък идна пъртина
към хоремага за изкъртя.

Ми съ гувори, чак ни съ устисквъм,
пустосвам, мрънкъм ич ни съ търпя.
На Жору горкия, тъй муй писналу
шми утвърти идин - едва сидя.

Ни смей да мъ докусни, чи ш`съ срути
крехкия баланс - гуни гу после.
Тя работа за две минути
мъ ни съ управя, дажи по-зле.

Сидим си, припручитъм туй- унуй.
Гу гледам зъл - тъй многу ми харесва.
И той мъ гледа, сал нище мъ чуй,
си му допадам , дажи и несресана.

Къту гу гледъм, взе да м`съ мълчи,
мъ кво ми става, викам си, е га ти.
Пък той замигал със идни учи
напраау мъ зафърля у криватя...

/тук ни съ чите, чтот ни мога да гу приразкажа/

Тя зимата - ам нека да си вей
си мисля, не е зле, и даже
е харно тъй да съ пуугрейми
и сиксуално да съ пуублажим

Пругнозите ги гледъф мъ ни съ тривожа,
какоту - тва, ей боба ври,
след малку и ракийката ши сложа,
Их Жоро, нидей мъ гледа със таквиз учи...