автор: esennolisto

" Както морето, което понякога с рев се надига
и разбива вълни о бреговете, пак и пак се връща назад,
тъй и сърцето човешко, преляло от любов, се удря о брега
и после пада и в себе си се връща..."- "Другото тяло"- М.Павич


Светлината, която е бликала от душата Му, е погълнала всичкия човешки страх. Болката Му е била толкова голяма, че не е имало друго спасение, освен да я приеме.
В най- страшните Си страхове е бил най- самотния човек.
Бил е в душите и телата на всеки един, защото е разбирал. А всяко разбиране Го е боляло неизказано. Само с прошката Си е можел да отключи най- затворената врата в човешкото сърце. И Той е побързал да раздаде цялата Си светлина.
Когато се е разделял с нас, не е оставил нищо в себе Си- разпилял се във всяко живо същество.
Дал ни е вярата, че всеки може да прости и да се спаси.
Ние можем всичко, защото Той е можел.

* * * * * * *
Мисля си, че спокойствието идва с прошката.

А дали наистина вечността е дадена от Бога, а времето от дявола, и единствената точка, в която се пресичат е настоящият момент на нашия живот!?!
Това, което усетих, като отговор в себе си е, че можем да знаем не само във вечността, но и дълбоко в същината си.
Дали точно ние не създаваме нашата вечност...

* * * * * * *
Моето сърце прелива от любов, като море.