автор: tomatroev

От "Разговори с Мавъра"

- Това заглавие – каза дъщеря ми – по-добре го махни, да не се излагаш! Фейсбук само буквално се превежда така, а иначе означава нещо съвсем друго.
Попитах я какво.
- Откъде да знам! – отвърна. – Някакъв си техен израз, непреведим на български...
На мен пък ми харесваше. Интернет не е книжарница и милионите хора, които са в мрежата не са писатели, но нали всеки един от тях е запечатал там своите мисли и чувства, запечатал е своя лик, така, както писателят го прави чрез книгите си.
Но недоизказаното си остана. „Лице на книга” – какво ли още друго можеше да означава?
Вечерта излязохме да пийнем по нещо с приятели, говорихме за друго и аз забравих за интернет.
До мига, в който Професора каза, че е време да си ходи, извади портмонето си и докато търсеше дребни монети, една малка снимка изпадна на масата. Улисан, той не я забеляза.
- Професоре – каза господин Н. – вие като някакъв младеж, носите снимка във вътрешния си джоб!
Професора я взе и с трепереща ръка се опита да я прибере в портфейла, но после се отказа, вгледа се в снимката и дълго стоя така, като че я вижда за пръв път. Накрая тихо отвърна:
- Това е жена ми. Тя почина през 98-ма във Франция. Станаха вече дванадесет години, откакто я няма...
- Съжалявам – каза господин Н. – Наистина, не знаех!... Не, всъщност знаех, но... не предположих...
И ние се почувствахме неловко не по-малко от господин Н. Макар че съчувствието тук нямаше да помогне с нищо, ние също изразихме съжалението си, но Професора ни спря:
- Недейте... няма нужда! Всъщност – каза той като ни подаде снимката – отдавна исках да ви я покажа, добре стана така...
От избелялата снимка ни гледаше усмихната не много възрастна жена с дълга пепеляворуса коса.
- Само тази снимка ми остана от нея – продължи Професора - Не мога да я съживя и да я върна, но сега, поне докато говорим, за малко, нека да имам илюзията, че тя е тук, до мен.
После всички станахме да си ходим. Другите се прибраха, а аз и Мавъра тръгнахме да изпратим Професора. На връщане разказах на Мавъра за разговора си с дъщеря ми. Лица на книга, снимките – ето кое липсваше в пъзела!
Той се спря.
- Знаеш ли, че в някои села има още стари хора, които не дават да ги снимат с фотоапарат! Защото, според тях, душата им ще остане в снимката...
- Нали по същата причина – отвърнах аз - аборигените са вярвали, че ако някой ги нарисува, ще умрат. Духът им ще напусне тялото и ще се пресели в картината!
- Донякъде е истина – каза той. – Но всъщност не е ли това начина, който хората са измислили, за да победят смъртта? В една книга, в една картина, в една снимка или в един сайт човек може да е жив и след физическата си смърт. Не е ли това ФОРМА на живот? Вярно, нетрайна и несъвършена, твърде примитивна...
Но аз знам – завърши Мавъра – че ние все някога, рано или късно, ще измислим и по-съвършени и трайни форми, ще видиш...