автор: akragant

Единственото чудо от Сътворението на света насам е възкресението на Христос. Всяко следващо чудо е само негово повторение. Защото чудото е невъзможно, ако не възкресява човека.

...
Вглеждайки се в съдбите на гениалните, човек открива, че животът на всеки от тях е трагедия. А краят на мнозина е по-трагичен и от самия им живот.
Общоприето е мнението, че личните им трагедии са породени от конфликта между гения и обществото.
Геният е „изпреварил времето си”, той е „неразбран”, „отхвърлен” и това го убива. Самите те приемат нещата по същия начин. Забележете – всички те пътуват много. Част от тях правят опити за създаване на ново общество: Достоевски мечтае да създаде нова световна формация в Константинопол, Толстой създава общините на толстоистите. Други търсят идеалното общество при племена и народи, „непокварени от цивилизацията”. Лермонтов – в Кавказ, Байрон заминава за „люлката на цивилизацията” – Гърция, Гоген отива в Таити. И странно, въпреки всички опити, въпреки различните етапи на развитие, различните обстоятелства, нито един от тях не успява да открие обществото, което не го унищожава.

...Те са обречени!

...
Те са обречени не само в миналото. Гениите на нашия ден, гениите на бъдещето ще продължават да правят своите невъзможни опити за бягство. Онези от тях, които са доловили, че бягството е невъзможно, ще продължават да се пристрастяват към алкахала и наркотиците, или ще посегнат към пистолета и отровата.

...
И точно тук се появява едно изключение – поетът Артюр Рембо се качва на един кораб и без да търси Обетованата земя, без да създава ново общество и по един съвсем невъзможен начин се превръща във великолепния търговец Артюр Рембо. Неговият живот не се превръща в трагедия, той не се самоубива, той умира спокойно като човек, получил голяма печалба от пъстрия пазар на живота.
Артюр Рембо не се нуждае от доказателство за талант, както от това не се нуждаят Достоевски, Толстой, Байрон, Пушкин, Моцарт...Тогава защо неговият опит за бягство от обречеността е успешен? Нима успешният опит за бягство на Рембо е изключение, потвърждаващо правилото? Не?

...
Нито едно изключение не потвърждава правилото.

...
Изключенията винаги отричат правилата и създават нови закономерности.
Изхождайки от гледната точка на конфликта талант – общество, ние не можем да обясним успешното бягство на търговеца Рембо. Необясними остават личните трагедии на гениалните, печалният им край.
Но ако слезем някъде неизмеримо далеко от високопарните думи за „служба в името на изкуството”, някъде съвсем навътре в личните им трагедии, пред нас неизбежно се изправя човекът, ограбен от собственото си дарование.

...
И точно тук се противопоставят талант и личност – конфликт над конфликтите.

...
Оттук нататък мистиката изчезва и нещата стават обясними. Гениалните са обречени не защото са в конфликт с обществото, а защото са в конфликт със самите себе си. Обществото, което ползва творбите им, е създало у тях убеждението, че талантът е нещо ценно и неповторимо. За обществото това е действително така, но вярно ли е това за носителите на таланта?

...
И тук пред мен неизбежно възниква образът на дървото, обвито в бръшлян. Гледката е чудесна, тя радва окото на всички, които я виждат, създава естетическа наслада. А дървото умира.

...
Дарованието им впива зъби в тях, изсмуква живителните им сокове и в крайна сметка ги убива. Обществото получава плодовете на таланта и именно това създава отношението му към него. Но има и нещо друго, което променя гледната точка на обществото. Това е дарованието на посредствения. Той получава винаги повече от това, което е дал на обществото, докато геният никога не може да получи равностойност на сътвореното от него.

...
Дарованието на посредствения може и да бъде дар божи, но дарованието на гения е винаги проклятие.

...
И кой друг, ако не проклятието на гения, може да изпрати Байрон да умре в Гърция, Лермонтов да бъде убит в Кавказ, Дебелянов на фронта, Толстой на път за България.
Всички те, започнали живота си като нормални хора, постепенно се превръщат в машини за поезия, картини и музика. Гениални, съвършени машини за изкуство, но все пак машини. Те не могат да си позволят да спрат да създават, защото талантът изисква от тях още, и още, и още.
Повечето от тях създават до последния миг от живота си, нещо повече, те създават с цената на живота си.
Талантът им, който ги извисява над простосмъртните, постепенно се превръща в техен палач.
Не Салиери убива Моцарт, а собственото му дарование, Лермонтов отива на дуел със собствения си талант, голямата болест на Байрон е талантът.

...
Те са обречени.

...
Те са обречени не защото са слаби, а защото виждат само конфликта между себе си и обществото, без да съзнават, че той е породен от тяхното вътрешно противоречие. Не обществото, а талантът ги принуждава да водят тоя опустошителен, самоубийствен начин на живот.
Талантът е този, който води разума им през неизмеримите бездни на хармонията и познанието. Той е този, който ги принуждава да откриват човешките истини, да изпреварват времето си и по този начин да влязат в конфликт с обществото.
И именно това ги принуждава да правят своите неуспешни опити за бягство. Приемайки следствието за причина, те са осъдени да бъдат вечни роби на таланта си.

...
Бягството на Салвадор Дали е малко по-особено, но също така неуспешно. Дали създава собствен свят с помощта на въображението си, който трябва да го опази от обречеността? Но точно в този свят той се превръща в марионетна кукла на собствения си талант.
Ексцентричността на Дали във всяко следващо негово превъплъщение не е нищо друго освен маскировка, която трябва да го опази от проклятието на гения.

...
И само един невероятен беглец продължава да се надсмива над всички каторжници, останали в страната на изкуството.
Артюр Рембо успява да избяга от проклятието на таланта, като се преобразява от поет на търговец. Зарязвайки пияния си кораб, той се превръща в един освободен от екипажа на Поезията пиян кораб, който плава по моретата, за които е жадувал още като поет.
Той не бяга от обществото, не се бунтува, не търси обетованата земя. Търговецът Рембо е ловец на печалбата – голямата печалба на живота.
Качвайки се на кораба, той не тръгва на дуел с обществото. Рембо отива на дуел със собствения си талант и се завръща като победител. Съдбата хвърля заровете и търговецът Рембо възкръсва от трупа на поета Артюр Рембо.

...
И чудото вече се е случило.

...
Много след възкресението на Исус чудото се повтаря във възкръсването /възкресението/ на един търговец.
Но и в двата случая възкръсва човекът.

...
Търговецът Рембо не желае да бъде плагиат на най-великия творец – живота. Артюр Рембо трябва да бъде участник в него – жив, истински участник. Той е длъжен да се пазари за всяка минута, за всяка частица от живота си, защото живият живот не е стих, който можеш да зачеркнеш. Тук всичко става наистина Тук всичко е „и страшно, и весело” – като казва един от героите на Толстой. Тук страхът е истински страх, пространствата са реални, а свободният наистина е свободен.

...
И аз непрекъснато мисля, че пияният кораб, с който Артюр Рембо влиза в поезията, е създаден именно, за да избяга от нея.
...
Великолепният търговец Рембо ще продължава да безпокои съня на поетите. Но най-талантливите от тях винаги ще завиждат на успешното му бягство от проклятието на гения. Всеки от нас застава пред смъртта такъв, какъвто е в действителност. Артюр Рембо се изправя пред смъртта като търговец. На кораба към отвъдното той се качва с един крак. Другият му крак е отрязан. Може би точно този, с който прекрачва прага на парижките литературни салони.