автор: liulina

Изглежда животът ми като препускане,
на равен път, изкачване и спускане
и все едно съм тръгнала след спусъка
и на тласъка на живота съм отпусната.

Трусове от трепети вече изригнали,
ме преследват на младостта нанизани,
идеали някога нагоре ме издигали,
сега ги стъпквам на прага, на излизане.

Изобщо не е също времето неангажиращо,
сега с куршумите летя така стресиращо,
че плаша сама себе си, с бързо шумно падане,
в работохолистичното си всекидневно пладне.

Осъмвам с таблици, числа за плащане,
тренирам на секунди бързо банко-хващане,
живея сякаш съм машина за банкиране
а не човек с право на време-избиране.

Понякога стените на жилището ми теснеят,
очите ми в огледалото за природата линеят,
дали ще си играем, пита ме детето с копнеж,
а аз се питам защо съм в любово-невървеж?

И пак поемам впрегната в задачи и тревоги,
да видя синьото в небето все не мога,
психирам се от битието хванало ме в хватка,
а знам, че отпусне ли ме, вече ще съм кратка.

И все пак понякога, мазохистично го обичам,
това време-работа и на него се себеобричам,
прекаля ли все пак, като на всеки ми натежава,
добре, че празниците отново наближават ...