автор: Vaia

Тревата се изправя стрък по стрък
и сякаш къса струни на китара.
Отново омагьосаният кръг -
и думите, и всичко се повтарят.

Не се обръщай! Просто ми кажи
усети ли небето, своя кръст
или ме целуни и излъжи,
а аз ще хвърля само шепа пръст,
защото на тревата, там, лежи
студената ми змийска кожа.
Не се обръщай! Просто излъжи -

„Обичам те" - кажи ми, ако можеш,
защото съм оголена до кръв,
но тясна беше змийската ми кожа.
Сега опитай да изхвърлиш пръв
най-острото от погледа си - ножа.

Защото някой ден ще бъдем шепа пръст
във спомена на времето изгубени,
и някой друг ще носи своя кръст,
и някой друг ще чака думи влюбени.

Там някой на тревата ще лежи
и всичко като в сън ще е познато,
а някъде високо ще кръжи
душата ни във щъркелово ято.