автор: HariMarSui

Красиво градче е нашето. С горичка наблизо. С рекичка. С чист въздух. От няколко години живеем със съпругът ми тук и ни е хубаво. А градчето позназаме и двамата от детските години.
Сега ни е на гости внучката. Едно вече голямо, умно момиче, което за жалост, живее далеч. Виждаме се рядко и все ми се иска да бъда с нея по- дълго време.
Днес ме изненада с предложението си за разходка в гората. Ах, да знаеше, колко спомени събужда в мен тази гора. Само да знаеше.
Тръгнахме и аз започнах разказа си:
- Тази гора, моето момиче, познавам от дете. Бях с родителите си тук на почивка. Ходех често в гората. Носех на мама ту гъби, ту плодове или цветя. Все нещо и носех. Тогава открих поляната с ягодите. Идвах всеки ден при ягодите. пълнех кошничката си и си отивах. Но един ден се появи момче. Не трябвало да идвам тук- ми каза. Поляната била негова. Отидох си, но на другия ден дойдох по- рано. Набрах си ягоди и тръгнах, но на пътеката ме срещна пак момчето. Разбра, че се уплаших от срещата, извини ми се и ме успокои. Даже ме покани да отида с него на реката за риба. Беше весело с него, пък и познати нямах тук. После ние заминахме. След две години пак дойдохме тук на почивка и всичко се повтори. Момчето гостуваше на баба си. Лятото прекарваше тук.
Годините минаваха и ние се срещнахме пак вече големи. Бях дизайнер, а той- юрист. Пак тук на поляната с ягодите се срещнахме и от тогава сме заедно.
- Искаш да кажеш, че дядо ми е онова момче?
Внучката ми беше изненадана.
- Да, миличка, той. За това, когато се пенсионирахме, дойдохме да живеем тук. Но на поляната не сме ходили отдавна. Може би там се срещат и други като нас с дядо ти. Тя, поляната е вълшебна. Има нещо, но какво е, не зная.
Вървим си с внучката, вървим си. Мълчим. По едно време тя се обажда:
- Бабо, наистина поляната е вълшебна. Ще ти кажа една тайна. И аз намерих тази поляна. Когато идвах миналия път я намерих. И аз като теб, намерих едно момче. Днес ще те запозная с него. Не се уговаряме за среща. Просто, който отиде на поляната, намира другия.
Прегърнах внучката си. Топло и силно я прегърнах.Май, всичко от моята младост се повтаряше.
Момъкът вървеше срещу нас. Носеше цвете и кошничка с ягоди. Цветето подаде на внучката ми, а кошничката на мен.
Поканихме го на гости. Да опита сладкиша ни с ягоди.
Приготвях подноса със сладкиша и си мислех:
- Тази поляна може да е вълшебна. Може ягодите да са. Но, че има вълшебство, има. Сигурно има. Не е ли така?