автор: HariMarSui

Зъбчето беше на едно малко момиченце. Люлееше се от известно време. Люлееше се на всички посоки и с все сила викаше:
- Защо все ме блъскаш, все ме буташ? Едва се крепя на мястото си. В началото усещах само побутване. Не обръщах внимание, не се оплаквах. Но ти, прекали. Вече знам. Искаш да ме изместиш. Защо си груб с мен? Не разбирам.
Зъбът, който си търсеше мястото, му отговори. Нямаше как. Беше му жал за малкото зъбче.
- Не се сърди, миличко. Аз не от злоба или от лоши чувства го правя. Наистина трябва да заема мястото ти. Просто, трябва да те сменя.
- Че защо станах изведнъж ненужен, можеш ли да ми кажеш?
- Е, не си ненужен, но... Слушай сега! Ти беше първото зъбче на детето. После се появиха братчетата ти и добре поработихте. Добре се справихте със задачата си. С вас детето се научи да дъвче храната. С вас и усмивката му стана хубава.
- Да бе, усмивката. Какво ще стане с мен?
- О, не знаеш ли? Първите зъбки или се пазят за спомен, или ги слагат под камък с пожелание- ние, които идваме след вас да сме винаги здрави. Ще си почиваш след толкова положен труд. А какво ли ме чака мене? Детето расте и значи, че всичко в него се променя. Какво ли ни чака нас- мен и братята ми? Дано възрастните да го посъветват как да се грижи за нас. И за себе си да се грижи. Който има здрави зъби е здрав човек. Да ни мие сутрин за красота, а вечер за здраве.
- Колко много работи ми каза... Разбрах. И като че ли, няма да съжалявам за нищо. - каза малкото бяло зъбче с въздишка. - Прав си. Заеми мястото ми. Няма да ти се сърдя. Нека детето расте здраво и нали каза за усмивката- нека да има най- прекрасната усмивка на света.
Дете, грижи се за зъбките си. Твоята усмивка е прекрасна. Да бъде и... прелестна.