автор: HariMarSui

Времето минаваше. Младият мъж вече живееше в собствен дом. Създаде семейство.
Кучуто обичаше да ляга в краката на младата стопанка. Обичаше пръстите и да го галят. Абе, хубаво му беше с тези хора. Знаеше, че го обичат.
Посрещна новия член на семейството с любопитство. Гледаше как го хранят или къпят. Толкова безпомощно същество беше. Свикна. Свикна с плача му, после със смеха му. Бдеше над съня на малкото дете. То растеше пред него. Играеше ли детето, играеше и кучето. Подаваше му играчките, забавляваше се. Обичаше разходките с малкия. Вървеше гордо до детската количка. Искаше да каже на всички, че това е неговото семейство.
Този ден разходката беше прекъсната. Гореше дом. Хора викаха, бягаха, ръкомахаха. Усети дима. Миризмата го подгони. Неизвестно как разбра, че вътре има някой, който се нуждае от помощ. Стигна бързо до отворената врата. От дима не се виждаше нищо. Чу детски плач. Лесно намери детето. Захапа дрешката му. Повдигна го и го понесе навън. Някой го пое. Беше свършило работата си. Легна в страни от всички и заблиза изгорената си лапа.
После... всичко си беше както преди. Докато, един ден го поведоха нанякъде. Влязоха в голяма зала. Имаше много хора. Говореха. Посочваха го. Не разбираше защо. После сложиха нещо на врата му и ръкопляскаха. Кучето се смееше. Не разбираше, че го бяха наградили за спасяването на детето. Усещаше само, че е нещо хубаво и беше спокойно. Беше спечелило още много приятели. Вече беше кучето на града, а и градът беше на кучето. Казваха:
- А, онзи град с кучето- спасител ли?
Животът продължаваше. Кучето беше готово за нови подвизи.
Нали е казано, че кучето е най- добрият приятел на човека? Може би за нашето куче да са го казали? Може би.