автор: _katerina_

Днес е Задушница.Навърши се една година откак почина баба ми на преклонната възраст 94 години.С моите родители отпътувахме към родното село на баща ми.
Всичко наоколо е окъпано от пъстрата есен.Слънцето препича и се усмихва ,като че ли идва пролет ,а днес е седми ноември.
Дърветата преливат от зелено ,през червено, жълто и кафяво.Шосето е застлано с шарен килим, избродиран с жълъди.
Въпреки , че е събота движението по пътищата е натоварено,но ето без много нерви пристигаме и паркирам колата под стария орех.Слизаме и за миг всичко пред мен се промени.
Спомних си как изглеждаше къщата ,когато бях дете-спретната къщица, отвсякъде обградена от градинките на баба ми, с различни видове цветя.
Като се започне от кокичетата и минзухарите през ранната пролет,различните видове нарциси,пъстри и къдрави лалета;прекрасни бели, жълти, розови и червени зюмбюли, до чемшири, божури, иглики, теменужки и много други, цъфтящи до късна есен и преливащи от леха в леха цветя до предснежните димитровчета и гергини.
Няма го днес розовия храст над входната врата, който някога дядо ми беше поорязал с ножа, защото се беше убол като се прибира.Тогава бях невръстно дете и ми беше смешно, а сега ми е тъжно.
Защо го няма бабиния розов храст , да се боцнем и ние като влизаме през портата?
Отпред имаше малко антре, в което бягах и се криех , щом чуех бръмченето на трактори и комбайни.Защо толкова се страхувах и сега не мога да си обясня, но се скривах в антренцето, докато отминеше огромната машина.Като че преминаваше страшен звяр.
Антрето пък беше пълно с мушката и алби , и аз скрита между тях.
В дворчето имаше чешма,а до нея дядо ми беше направил дълга маса , с пейки от двете страни . Отгоре имаше асмичка, която даваше приятна сянка и прохлада в топлите летни дни.И когато се събирахме цялото семейство на масата, под асмичката, беше много весело и приятно.
А и най- милият спомен от детството ми е една Нова Година.
Цялото семейство събрано- лели, чичовци,братовчеди.Всички се разхождаха от стая в стая с чаши шампанско. Баща ми се беше облякъл като Дядо Мраз, тогава така го наричахме, донесе чувал с подаръци за всеки.А ние децата лудувахме и се забавлявахме , и всички се чустваха щастливи.
А днес- къщата е разделена като парчета горчива торта, всеки е опънал мрежа и си е сложил отделна врата.
Бабината градинка също е разделена на малки парчета, но вече пусти.Останали са единични цветенца, които са само лек повей от минало време.
Само стария орех си е същия и на същото място.Напомня ми за дядо ми, който държеше и сплотяваше семейството.Все едно виждах "Гераците" в нов вариант.
Запитах се кому е нужно това разделение?
Както се казва в Еклесиаста-"Всичко е суета!",
всичко материално е преходно, но духовността остава.
Защо са обеднели душите ни днес, защо сме се заробили в този меркантилизъм?
Дали ще успея да съхраня духа на моето семейство или и след мен ще остане само един стар орех?
Реших, че не всичко е загубено.Може би има надежда да се възкреси духа на това семейство.
И точно в този момент леля ми ме потупа по рамото и ми каза:
-Доно вие по-добре разделите бащините имоти.
Поглеждам една снимка на стената-
баба ми и дядо ми , седнали пред къщата, с горда осанка на достойни хора, с медалите за участие във Втората Световна война и излъчващи силния дух, който се опитаха да предадат на децата си.