автор: Mirkata79

Господин и госпожа Пентсън бяха представители на една обикновено, средностатистическо семейство от малък американски град.
Те имаха стара традиция - заедно с дъщеря си всеки петък ходеха да вечерят в китайския ресторант "Огненият дракон". Собственикът - белобрад китаец, на име Хоу Чан Зъ, бе прословут и ненадминат майстор на кулинарното изкуство. Но имаше и други способности. Той бързо се сприятели с малката Мери като й показваше всевъзможни фокуси с огън, стъкла и панделки. Обичаше да й разказва приказки за огнения дракон и за някаква чудно красива планина, в която се случвали вълшебства. Наричаше я с поетичното име "Планината на сребърните сънища". Очите на детето грееха от възхищение, докато слушаше мекия му, мелодичен глас.
Тази вечер Мери бе особено нетърпелива за предстоящата разходка до китайския квартал, не толкова заради вкусните ястия на Хоу, колкото заради любопитните му истории и веселите номера. След като им сервираха специалитета на заведението, тя помоли съдържателят да я заведе в кухнята - искаше да види как се приготвят неговите вълшебни вкусотии. След като получи разрешение от майка си, детето се запъти към малкото, полутъмно помещение в ъгъла на ресторанта, водено от пъргавия китаец.
Това, което видя вътре, й заприлича на истинско магическо ателие - готвачите като факири тичаха напред-назад с огромни тигани, от които излизаха пламъци, ловко изваждаха ястията, преди да са се запалили и сякаш жонглираха с тях, подобно изкусни циркови актьори. Ароматите се смесваха и гъделичкаха стомаха. На фона на цялата тази феерия от цветове, Мери различи в полумрака една изящна порцеланова кукла, която й направи много силно впечатление. Лицето й изглеждаше почти като истинско, а очите й... Стори й се, че те я погледнаха, даже й намигаха. В същото време ръката й леко се повдигна и направи жест, с който сякаш я викаше. Може би всичко това беше илюзия, предизвикана от играта на светлината, но детето се развълнува.
-Тази кукла продава ли се? - попита въодушевено.
- Не! - изведнъж лицето на Хоу Чан Зъ придоби суров израз, а тона му не търпеше възражения.
- А може ли само да я подържа? - почти изплака Мери.
- Казах не! - гневно извика майсторът готвач и се нахвърли върху персонала - Кой е извадил тази кукла? Аз казах ли да седи в склада и никога да не се докосва! Чухте ли ме добре! Веднага я приберете!
Никога не беше виждала този кротък човек да се ядосва така. А останалите започнаха да се оправдават, че никой не е пипал куклата. Не знаеха как се е озовала в кухнята...
Мери се върна разстроена при майка си и до края на вечерта не пророни нито дума. Само мълчаливо човъркаше с вилицата си в чинията и почти нищо не сложи в уста.
През нощта сънува куклата:
- Не слушай този страхливец Хоу! - каза й тя. - Той само ти разказва приказки, а аз мога да ти помогна да ги преживееш. Ела и ме вземи от склада, още сега, още тази нощ... Един от сервитьорите е забравил ключа в павилиона до ресторанта. Само трябва да се промушиш през счупения прозорец. Освободи ме и ще преживееш най-голямото приключение в живота си. Друг такъв шанс няма да имаш!
Детето се събуди развълнувано. Макар и малко, то вече знаеше, че "сънищата са само фикция на въображението", така разправяше баща й, но... За всеки случай, реши да провери. Облече се бързо, отвори прозореца и с разтуптяно сърце се покатери на перваза (стаята й се намираше на втория етаж). От там ловко се прехвърли на съседния прозорец. Следваше най-трудното - да се спусне по улука, без да вдигне шум, за да не я чуят родителите й. Докато го правеше, чу тихото похъркване на баща си. При скока падна и коленете й леко се ожулиха, но "мисията" като цяло завърши успешно. Със затаен дъх тръгна по тъмния булевард. На нощната светлина паркът пред ресторанта й се стори зловещ и пропит с особена, неприятна енергия. Постоянно й се чуваше, че някой върви след нея. Обръщаше се, но стъпките отшумяваха. Най-после стигна до целта си. Счупените стъкла на павилиона за първи път й се видяха толкова грозна и отчайваща гледка (до сега не беше ги забелязвала). Промуши се през малкия процеп, като внимаваше да не се пореже и заопипва в тъмното. С радост и страх едновременно намери ключа, както и една обикновена запалка, подритната там кой знае от кога. Но щеше да й свърши работа. Измъкна се от тясното помещение с цената на няколко слаби наранявания по краката и са запъти към склада. Ресторантът беше тъмен и притихнал. Отне й малко време, докато отключи вратата на склада, защото ръцете й леко трепереха. Влезе вътре и щракна електрическия ключ... Вътре нямаше това, което бе очаквала, тоест това, което се очаква традиционно да има в един склад - храни, прибори, столове... Не, беше пълно с миниатюрни порцеланови фигурки на дракони, вази, чаши за чай и всякакви джунджурии, някои от тях с висока художествена стойност. Докато разглеждаше очарована по рафтовете, погледът й се спря на куклата - тя тихо си стоеше на една по-висока лавица и само леко се поклащаше напред-назад. Сега очите й си бяха очи на кукла - спокойни и безжизнени.
Мери тихичко прибута един стол и се покатери върху него, за да я достигне. Когато я взе в ръце, чу силен тътен на гръмотевица. Явно навън започваше да се извива буря.
- Е, ще ми покажеш ли онези приказни земи, за които ми разказваше Хоу Чан Зъ? - попита момичето, без да се надява на отговор.
Въпреки това го получи:
- Да - куклата се усмихна приветливо. - Ти показа, че не се боиш да избягаш от къщи посред нощ, да скочиш от прозореца, да преминеш парка и да се вмъкнеш през счупените стъкла, за да извадиш ключа... Дотук преодоля всички изпитания, но за да те отведа в приказната планина, трябва да преминеш само още едно...
- Какво? - попита развълнувано детето.
- Малък урок по храброст, много по-безопасен от това, което направи досега. Като начало, ще ми дадеш ли медальона си?
- Но... - поколеба се Мери - Той ми е подарък от мама, тя много ще се разстрои, ако...
- Не казах да ми го подариш завинаги, просто за малко - назаем. Необходим ми е, за да отключа една магическа врата.
С известно притеснение, детето сне медальона от шията си и го положи върху куклата. Толкова се бе задълбочило в разговора , че не забелязваше какво става наоколо. Навън бушуваше истинска гръмотевична буря... В стаята стана тъмно, а когато очите й привикнаха с мрака, разбра, че вече не се намира в склада, а в някаква голяма пещера. После куклата се появи отново, но беше пораснала доста - доближаваше се до нейния ръст, а лицето й бе станало почти човешко.
-Е - тя пак се усмихна приятелски - Остана само това - тя й подаде красив, богато инкрустиран кинжал и посочи вляво от себе си - там очите на Мери едва различиха в полумрака фигурата на огромен, дълбоко заспал дракон. - Трябва само да го убиеш. Нищо не може да ти направи, докато спи. - допълни спътничката й.
Детето се разтрепери.
- Но, защо да убивам дракона? - попита тя. - Хоу Чан Зъ ми разказваше, че той е добър и благороден, че защитавал народа му в продължение на векове...
- Остави какво ти е разправял този лъжец! - очите й излъчваха силен гняв, а размерите й все повече се увеличаваха. - Погледни какво направиха с мен - и тя й показа ръцете си, целите оплискани в кръв. - Драконът е ужасно същество, което изби целият ми народ, а мен превърна в безжизнена, порцеланова кукла... - тя заплака - Хоу е от неговата свита. Той иска да направи същото с теб и с твоя народ...
Треперейки, детето се приближи до спящото чудовище... Насочи ножа... И спря... В съня си той изглеждаше толкова човечен, мъдър и добър, какъвто бе в приказките на стария китаец.
- Не мога - каза разплакано тя. - Моля те, върни ме в къщи, при родителите ми.
Сега смехът й не беше добродушен, а зловещ. Ръстът й беше достигнал височината на 10-годишно дете.
- Щом не можеш, сама ще го направя - захили се тя. - Не ставаш за моя служителка и никога няма да видиш планината...
Мери отново се озова в склада, но беше малка и безпомощна, можеше само да се поклаща напред-назад. Едно дете, което приличаше на нея, но имаше ужасяващо зли очи, бавно се наведе и внимателно я понесе към лавицата... В този момент влезе собственикът на ресторанта и страшно се ядоса:
- Какво правиш тук, Мери! Нали ти казах, че тази кукла не бива да се пипа, тя е опасна! Чуваш ли, много опасна!
Мери се опита да отговори, но не можеше да каже нищо - устата й беше затворена. Тогава другото дете, което приличаше на нея, изведнъж доби невинно изражение:
- Прости ми Хоу Чан Зъ, веднага ще оставя - и то постави Мери на мястото, където преди бе стояла куклата.
- Знаеш ли какво щеше да направи тя? - продължаваше да крещи китаецът - Щеше да те превърне в себе си и да приеме твоя образ. После щеше да отиде в пещерата на дракона и да го убие, а по този начин и цялата приказна планина, за която ти бях разказвал. Преди това, щеше да започне с родителите ти...
При тези думи, истинската Мери изпадна в ужас! Трябваше да направи нещо... Но какво? Искаше да крещи, а не можеше... Тя заплака силно, но без глас. Риданията й избухнаха в такова бурно клатушкане, че привлякоха вниманието на Хоу и той се загледа в нея. Видя очите му - втренчени и разширени от ужас...
- Тогава единственото им спасение, щеше да бъде ти да се счупиш. Да се жертваш, за да спасиш приказния свят и... - промълви замислено той.
Мери вече знаеше какво да прави - тя се заклати толкова мощно и решително, че полетя с всичка сила надолу и се разби на парчета във пода...
...
Събуди се разтреперана в леглото си. Крясъците й бяха събудили майка й, която притеснено дотича да види какво става.
- Сънувах, кошмар, мамо... ужасен кошмар - тя погледна озадачено одрасканите си колена и порязаните от стъклата глезени... После попипа медальона - беше си на мястото.
Майка й я успокои и тя се престори на заспала. Едвам дочака да дойде утрото, за да отиде при стария си приятел Хоу и да разбере какво става с него... Но от ресторанта нямаше и следа, сякаш през нощта се бе изпарил. Само до будката стоеше млад, усмихнат китаец.
- Ти ли си Мери Пентсън? - попита я дружелюбно той.
- Да - отвърна озадачено момичето.
- Тогава това е за теб - и той й подаде малка, красиво илюстрирана книжка със заглавие "Една неразказана приказка за Огнения дракон".
Мери седна на пейката и съсредоточено зачете:
"Преди десет хиляди години в Китай, планината Хуаншан, живял благороден, огнедишащ дракон, който владеел целия приказен свят и мъдро се грижел за народа си. Имал само един враг - магьосницата Карбонасон от северните земи. Тя искала да унищожи него и красивата му планина, но той вече я бил обезвредил.. Не можел да убие, затова я превърнал в безпомощна, безгласна кукла. Затворил я в пещерата си и я пазел зорко. В друго скривалище под земята, скрил магическия й медальон, който можел да отключи силата й.
Младият Хоу Чан Зъ, му бил като син. Драконът го намерил сам в планината, когато бил още бебе. Това се случило преди около 200 години. Спасил живота му и го научил на много неща, но дори с него не споделил тайната за заключената магьосница. А тя имала свои служители по целия свят. Една от тях била красивата девойка Мериан. Младата жена била изпратена с мисията да освободи магьосницата и приказния й медальон. Запознала се с Хоу Чан Зъ и скоро той се влюбил в нея. Казала му, че ще се омъжи за него само, ако й подари скритите драконови съкровища. Младежът дълго молил своя повелител за това, но Огненият винаги отказвал, без да му обясни защо. Накрая любовта заслепила Хоу Чан Зъ и една нощ той откраднал куклата и медальона. Веднага, щом ги дал на Мериан, разбрал, че е сгрешил, но вече било късно. Магьосницата придобила истинския си облик, веднага приспала дракона и щяла да го убие, ако в този момент младата й служителка не се разкаяла за постъпката си. Тя също се била влюбила в "сина на Огнения" и била трогната от неговата саможертва. Отказала да й върне медальона и Карбонасон скоро изгубила силите си, превърнала се отново в порцеланова кукла. Преди това се заканила, че ще отмъсти на Мериан и на цялото й потомство.
Двамата младежи дълго се опитвали да събудят Огнедишащия, но нищо не било в състояние да развали магията на Карбонасон. От тогава пазител на куклата станал разкаялият се Хоу. Той бил осъден да се скита по света, докато не намери някой, който да освободи Дракона от непробудния му сън. Девойката запазила медальона. Той се предавал от поколение на поколение и накрая притежателите му забравили за неговата изключителна сила. А Огнедишащият и вълшебният му свят останали заключени в пещерата. Можел да ги спаси само човек с чисто сърце, който е готов да пожертва себе си заради тях...
P.p. Планитата на сребърните сънища винаги ще съществува, докато я пазиш в сърцето си. Най-голямото приключение е заключено в детското ти въображение. Трябва само да го освободиш, скъпа Мери !
твой приятел: Хоу Чан Зъ"
Момичето затвори книжката и се огледа за младия китаец, който му я подаде. Той беше изчезнал, но Мери усещаше неговото усмихнато, ведро присъствие... някъде далеч, от планината Хуаншан.