Естествено, че се получи добре. В нощта вече се промъкваше хлад, всички се бяха наметнали, кой със стар шал, кой със нечия дрешка. Но Ела беше запалила малък огън в стария мангал на баба си, имаше свещи. Накацали бяха по старите везани възглавници, миришещи на детство, имаха наргиле и някое от „ Кафетата дел Мар” се чуваше...някой запали марихуана.
Всички се бяха отпуснали тотално и бяха завладени от екзотичния гост. Никола много добре играеше ролята си – омагьосваше ги с истории, клюки от театъра, разкази от пътешествията си. Хвърляше чар на талази и Ели знаеше, че го правеше само, за да и достави удоволствие.
-И там, слязох аз на гарата, на която веднъж седмично пристига влак. И аз слизам, а на гарата тълпа. Всички викат, махат с ръце, наобикалят влака за сeкунди. Не мога да сляза. Дойде един младеж. Казва на лош английски - „ да взема куфарите”. Чак пък токлова ли ни е известна постановката, мисля си...Давам му аз единствения си куфар и без да искам почвам да се оглеждам за пресата. Докато се обърна, младежът духва с всичките ми неща, пари, документи, дрехи, всичко! Викам аз, но никой не ме чува. Малко по малко разбирам, че тези хора не чакат мен, а влака. Стоварват от него брашно, захар, такива неща. Поща, вестници, стоки, козметика. След като всичко утихна, се оказах сам, на гарата на едно испанско селце на майната си, с име на някакъв светия от четири думи, без пари , без документи, не знам езика, абе въобще по- изпаднал не мога и да бъда. И там, в Хосе Павиля де Сантяго Бернадос се простих с моята суета. Взех дрехи, дарени от църквата, този каскет ми е спомен от там – и той посочи главата си. – видях дрехите си по доста от хората от селото, но какво можех да направя. Тръгнах извън селото по някакъв път и направо все едно преживявах някое филмче на Дискавъри, вече си представях, как паля огън с търкане на клечки. Лека – полека пътят се оживи. Брадясали хора, с големи раници и запуснат вид . Опитвах се да ги заговоря, но всички повтаряха „ Сантяго” и разбрах, че съм попаднал на Камино де Сантяго. За мое щастие не ми се наложи да измина целия път под Млечния път, защото скоро се озовах на що – годе цивилизовано място и постепенно се завръщах. Обратно в София доиграхме постановката, колкото беше планувано, но всички бяха бесни, че така и така не се появих на фестивала, а съм кръстосвал Испания, затова скоро напуснах този театър... – всичко го слушаха безмълвни, той умело ги режисираше. Ели си мислеше как ги излъга за суетата. Този Никола пред нея беше по – суетен в момента и от която и да е Холивудска старлетка. Той си ираеше с приятелите и, вмъкваше се в главите им, омагьосваше ги и ги водеше към своето възхитително същество. И то само, защото го можеше. Или не можеше другояче.
Един по един приятелите и окапваха като сънени котараци – с широка прозявка и дълго протягане, с тежки стъпки към стаите. Ели и Никола останаха след всички.
- Имаш страхотни приятели
- Нима ги забеляза въобще. Толкова се бе увлякъл в собственото си красноречие - тя се усмихна незлобливо
- Дадох им това, което искаха. Каквото искаше и ти – гласът му беше тих и беше близо – искаш ли да си легнем?
- Искам , но няма да го направим. Иначе как ще те видя отново – тя се усмихна – но ще ти дам това – и тя го целуна. Вложи всичко от себе си в тази целувка. Даде му да я вкуси. Даде му от топлите си очи, от жадните си устни, от меката си коса, от мургавото си тяло, от дългите си пръсти и тънките си глезени, от гърба си, извит като лък, когато свършваше. Даде му да разбере колко жива и истинска бе тя. Така и Ели му даде своето обещание, обещанието за пристана и утехата, за топлата баня и мекото легло след дъгия път.
- Сега разбра ли ,че няма да стане. Поне не сега. – тя го погали по бузата
- Разбрах. Разбрах, че няма начин да не се видим отново. Няма да си дам номера и няма да искам твоя, но ние ще се намерим, нали?
- Да. А сега си върви.
- Лека нощ, Ели!
- Лека и мирна и на теб!
Те се разделиха. На другия ден тя си тръгна за София. След някой друг ден и той си замина. И мина цялата късна есен и цялата дълга зима. Може би са се засичали в някой клуб или бар. Може би са били в един и същи клон, на една и съща банка, по едно и също време. Може би тя е вървяла пред него по някоя снежна улица, но той не я познал в гръб. Може би тя е ходила на негова постановка, а може би това не се е случвало. Кой може да каже как хората се намират или не се намират. Как се срещат или как се разминават. Кой може да начерте линията на любовта ясно и категорично и кой е казал, че тази линия винаги е най – краткия път между заблудените комети със собствена траектория в една безкрайна вселена на истории, завършващи в многоточие...
Никой. Но Ели и Никола щяха да се срещнат отново, защото в тази вселена с многоточия всичко, което те правеха след тяхната раздяла от събуждане и тичане по задачи, до миене на зъби и заспиване беше направено, за да се срещнат отново.
И те се срещнаха. През пролетта.