автор: meiia

Отдавна никой не ме е прегръщал.
Слизам надолу, надолу, надолу...
Не е карнавал, не е преобръщане,
нито любов е. Унизено и голо е.
Нито е денем, ни живот, нито нощем.
Всеки сезон за любов е зад мене.
Някой навярно ме е обичал още,
когато съм тръгвалa, след измените.
А друг припряно ми стягал багажа -
с повече тежест се потъва по-лесно.
Жест на загриженост - да те накажат.
От любов съм логическo неизвестно.
И слизам надолу, горчи до забрава.
Всичките грешки са ми още праведни.
Знам го, защото съм жива и здрава,
a не искам да съм устойчива бедност.
Всичките мои неслучени същности
ме посрещат в райската преизподня.
Не им обръщам внимание, всъщност,
но си вземат живот от моя, бездомния.
Всичките мои забравени празници
са ми разпнали пищни бели трапези.
Толкова пищни, че даже ме дразнят
с нямото "Трябва да бъдеш любезна!"
С крясъка рязък "Бъди благодарна!
Може да бъде стократно по - лошо,
в тебе да кацат глутница гарвани
гладни, студени и рошави, рошави!
Може да бъде по закон, безобично,
когато най-малко очакваш присъда."
Уж е любов, но e от нея различно.
И нямам причини да искам да бъда,
дори и някой да ме беше прегърнал...
Но вече е късно да вярвам, не мога!
В прошка ненужна са ме превърнали,
а всяка прошка е неказано "сбогом".
И ме връхлита болката в пустотата -
покой без желания, вери, надежди.
Само крачка и сякаш минавам оттатък.
А сетната ласка? Ангели ме отвеждат.