автор: Markoni55

Като всички млади хора и ние пренебрегвахме закуската – едно кафе и айде!
Обикновено тръгвахме в различно време, поради което кафето се пиеше на работното място. Така или иначе в соц-а това беше трайна сутрешна традиция, заедно с коментарите и клюките, едва после идваше ред на задачите за деня.

Децата се родиха с малка разлика, та ми беше писнало от попарки и кремчета и щом тръгнаха на ясли, градини и училища, закуската стана традиция само в събота и неделя. Когато Краси се случеше да почива, в тези дни той лично я приготвяше – юфка или макарони. Това не бе закуска, а ритуал, пренесен от времето на съвместното ни съжителствуване с неговите родители. След сваряване юфката се слагаше в голяма йенска купа, наръсваше се със сирене и се запържваше с нагорещена мазнина, внимателно изсипвана над лъжичка с червен пипер. Във времето я разнообразявахме със захар или запържени кубчета хляб, но като цяло традицията се спазваше. Навикът бе дотолкова силен, че не се замисляхме да намалим дозата, когато по една или друга причина някой отсъстваше. С времето остатъкът стана чудесна основа за мой специалитет. Добавях малко ситно нарязани мариновани краставички, чесън, някакъв колбас, ако се намираше, и всичко това забърквах с майонеза. Ставаше страхотно предястие и мезе за водка.

Изненадващо една вечер Емо, големият ни син, настойчиво ме помоли да го събудя в 6.30 часа сутринта. При положение, че е втора смяна, се озадачих. Щял да тренира на стадиончето с Коки (съседско дете). Събудих го, отиде, върна се много въодушевен - минути преди да тръгна на работа. Това продължи цяла седмица, което ми се видя подозрително, най-вече поради ранното ставане. Поразпитах го повече. Все пак трябваше да знам какво прави един тринадесетгодишен хлапак. Оказа се, че и майката на Коки тренира с тях и ако искам мога да ги придружа. Съвсем заинтригувана, жертвах съботното си излежаване( (обикновено ме нямаше за никого преди 9.00 часа). Навлякох анцуг и бодро метнах хавлиена кърпа около врата си. Коки и майка му вече ни чакаха пред техния вход. За разлика от моята невисока, но доста трътлеста фигура, тя бе едно стегнато миньонче, вероятно в близка до моята възраст, но с изключително младежко излъчване. Изненада ме голямата пазарска чанта, която бе помъкнала. Очаквах, че тичането ще започне още от нашия блок, но очевидно сценарият не предвиждаше това.
Стигнахме стадиончето, момчетата се втурнаха на лоста. Като човек с липса на подобни навици аз, естествено се втурнах да бягам по пистата.

Обикновено (поради килограмите си и възобемната гръдна обиколка) съм си изработила една леко търкаляща се техника на бягане. Тя включва повече динамика с краката за сметка на отскоците. Тази техника ми върши страхотна работа когато гоня автобус. Изработих си я специално след един потресаваш спринт след тролея. Успях естествено да се метна на долното стъпало в момента преди да хлопнат вратите. Докато уравновесявах дишането си срещнах изумените погледи на двама близкостоящи мъже. Гледката си беше изумителна – бюстът ми продължаваше да подскача (!?!). Бях си купила нов сутиен, български, с някакви много еластични ластични презрамки...

В случая обаче тази търкаляща се техника нямаше да върви. Освен това си бях сложила достатъчно стегнато бельо. Държах да направя добро впечатление. Мислено си представях елегантното бягане на Петкан в едноименната версия на Робинзон Крузо - хубав отскок, плавно движение на крайниците... Всичко това после го демонстрира Катя, а аз разтресох част от пистата, докато от дробовете ми започна да се изстръгва само някакво свистене. Тръшнах се на тревата и спрях да се интересувам от света за известно време. Когато се върнах в кондиция, видях с периферното си зрение, че Катя е привършила със загрявката (естествено, ама кой да се сети) и вече се отправя с момчетата към пистата. Достатъчна ми бе гледката от старта, притворих отново очи. След няколкото обиколки, които (да не се разстройвам излишно) не броих, чух бодрия глас на Катя:
-Хайде на закуска!
Нов шок, цялото съдържание на чантата бе грижливо подредено на една пейчица: пластмасова купа със сандвичи, резенчета доматки, термос с айран за момчетата и термос кафе за нас. Държа да отбележа, че сандвичите не бяха просто сандвичи. Филийки, разрязани наполовина; върху всяка една от тях бе забоден с клечки за зъби преполовен по дължината си кремвирш във форма на сърце, изпълнено със смес от яйце и сирене. Всичко това препечено и все още съвсем топло. Нямах думи. Горкото ми дете с огромно настървение се нахвърли на закуската, а на мен от самосъжаление и чувство за вина ми приседна дори кафето. На връщане Катя ми обясняваше колко Коки бил злояд и затова вечно кани приятелчетата му - да го накара и той покрай тях да хапне нещо. Баща му бил също много махнат на ядене, а тя толкова обичала да готви и занарежда всякакви любими ястия.

Докато стигнем до дома ни вече бях потисната до смърт. Какви жени има, а аз?! Горките ми деца, не са ли виждали топла закуска, освен в събота и неделя, та чак са готови да стават толкова рано и да обикалят стадиона, защото друга майка е приготвила с любов нещо специално... Всичките ми теории, че съм ги научила на независимост т.е. да си приготвят сами за ядене, да си перат чорапите всяка вечер, да си гладят и т.н. се стопиха и остана горчивината на една голяма вина. Чудих се как да разкажа това на Краси, след като рискувах и той да подметне нещо от рода на това:
- Ами видя ли се какво представляваш ?
Традиционната съботна юфка вече кротко димеше на масата и ни очакваше. Независимо от сандвича, Емо си сипа с огромно удоволствие пълна чиния и започна да обяснява на брат си колко вдигания е направил на лоста. Разказах за тренировката ни без да влизам в излишни подробности, като подхвърлих на Емо, че е трябвало да ме предупреди и аз да приготвя нещо.. Всичко си дойде на мястото след финалната реплика на Краси:.
- Ако ще предлагате салатка с ракийка - и аз ще тренирам с вас!