Бе ти знааш ли Николай Даскало? Е па он а изучил цело село. Па те тава а даскал, не като сегишните. Я, черпи едно, да ти разправим. Тия даскале сеги не смеат да нги кажат връв на дечоро и они пощръклеа, макя нги. А песнико на Николай Даскало я нема да забоварим никоги.
А па и музевир беше, бог да го прости, че го поменвам. Като дойдеше обед, като се изпраи на дъската, па тури ръце наопък и рече: „Какво има, деца, да не е да сте гладни? И само като си помислите как мама е запръжила боб у големио тиган и му е турила повечко джодженец – да топиш, да топиш... А сега да видиме кой ще стъпи на пешкира?!” А ние таман сме се отпущили и си мислиме сал за бобо у тиганьо, он почва да ни препитва. Малиийн! Голем музевир беше! Манко беше изперкал, ма оно тава от ученос. Немаше случай да иде за вода и да си не забовари дамаджаните на чешмата. Се ша срещне некой да го загалавичка и ...айде, отекоа дамаджаните. Стигне си дом, а жената му го емне от праго: „Абе, Николае, къде са дамаджаните, бре непрокопсанико?!” „Ох, Венето, не карай ми се, от таа моя глава ми загазиха краката” – рече и се сбръзи нанадоле къде чешмата пак.
Еднъж имал работа у Крив`дол, ама нема да иде като другите ора с каруца, ми модерно – с влак. Прогрес а тава! Прецапал Пъстрина пеши през Скръчица и право на гарата у Ракево. Купил си човеко билет, ама се заприказвал с некакви ора и опущил влако. Добре, ама работата бръза, а другио влак чък надвечер. Погледал Даскало, погледал – Крив`дол не е далеко, ама като не бил одил откъде Ракево, фанал по линията. Одил, одил, без дУша останал. Едва бил стигнал до кантоно на Томин мос. А кантонеро, като го огледал, па като се развикал: „Абе, човек, абе ти луд ли си да одиш по релсите, бре!? Ша мине бръзио влак и ша те отнесе - като свиня баберка ша те отнесе!” А Даскало се обидил: „А, другарю, не ви прилича – кае – така да се отнасяте към чесните хора, аз съм си купил билет!”
Ей, голема цепленка беше, ти казвам. Я, черпи още едно, а?!
Добре че беше жената му, та некак изкара до осемдесе и пет годин. Ей, те тава беше жена! Беше висока като църковната камбанария и кашварита такава с едни червени образе, аха кръв да капне от них. Ама не беше спал Николай Даскало кога се беше женил, он затава после све спеше. Венета реже овошки, Николай спи. Венета сече дръва, Николай спи. Венета коси, Николай спи. У них прасето коляше она, а он носи вода да мие чирвата. А па ягне – тава го немаше за работа – за пет минути го е тръшнала, заклала, одрала и изчистила. Много отрасна жена, ей! Они имаа млого овци, она се оправаше сама с них – коси, гледа кукукрузец, рани, дои, ягни, пасе, стриже – свичко. А па кво сиренье праеше – пръстите да си изедеш! Он само й помагаше да заберат яганцата, що цел ден на училище и нема друго време да й помага. И нали си беше му работа да забира яганцата, еднаж на сборо се прекина да дири чърното ягне, къде го беа клали за сборянете. Бе връти се оня даскал, мира нема, а Венета турила ръце наопък, седи на праго и го глеа: „Кво дириш, Николае?”, а он: „Венето, нема да се караш, ама го нема черното ягне, цел ден го търса и го нема никакво.” Дигнала ръце жената: „Абе непрокопсанико недни? Кво яде на обед, бре?! Чия кожа виси на дуваро, бре?! Кво пече, та пали фурнята цела заран?!” Па като грабнала качамилкята и го подгонила да го трепе, нали била фърлила една-две ракии и половница вино. Добре, ама он се заврел поди кревато. Бръкнала она с точилката, ръчкала, ръчкала оздоле, ама он се свил у кьошето, а она, нали си беше кашварите и четвъртита, не мое да се навали да го стигне. „Излез, бе, диванЕ, излез да побеснееш къде си се зел, да те прибием един път, да се куртолисам от тебе! Излез, синь огин да те изгори, къде ми изгори душата тизе!” А он оздоле вика: „Нема да излезнем, да видиш, че мъж командва у тая къща!”
Те такъв си беше Николай Даскало. И дако го трепеше Венета и у среда, и у петък, и дако, като завалеше, си завиваше циглите, къде ги беа купили да препокриват къщата си – през наше село са се извървили толко си даскали, че чет немат, ама само на ньего му викат Даскало!
Кво казА ти, ша черпиш ли по още едно?!