- Колко дълго чаках този ден. Да се отделя от тази скала. Да намеря и аз мястото си. -започна разказа си един камък.
Бях част от скалата. Не бях аз, а само част от нещо и когато се отделих от нея, тържествувах. Търкалях се надолу, търкалях се... Всичко ме болеше, но когато се спрях, всичко ми мина. Бях паднал на мека трева. До малка купчинка пръст бях паднал. Толкова бях уморен, че заспах. Събуди ме гъделичкане. Искаше ме се да се разсмея, но не посмях. Нали бях на ново място? Не знаех къде съм попаднал.
Поогледах се и видях едни малки черни същества, които влизаха и излизаха от една дупка в земята и все носеха по нещо.
- Дали ще ме разберат- си помислих, но заговорих:
- Кои сте вие, моля? Защо така се движите безцелно и все носите нещо на гърба си?
- Ние не вървим без цел и извинявай, ти едва не ни прегази. И къщата ни можеше да развалиш. А ние сме мравки. Мравки работнички сме. Когато излизаме навън носим пръст. Разширяваме къщата си. Когато се връщаме у дома носим храна. Много е тежка работата ни, но живеем спокойно и охолно. Ние сме мравки.
- Да, разбирам. Но защо казвате- работнички. Има ли и други?- попитах.
- Има, има. Има и мравки войни. Те са заплаха за нас. Нападат, убиват и взимат храната ни. За това сме ти благодарни , че спря тук на това място, където е домът ни. Само, ако мощеш още съвсем, ама съвсем малко да слезеш надолу. Ще защитиш отвора на къщата ни.
- Може. Малко ми помогнете. Намалете купчинката пръст. Тя ме е подпряла.
Мравките заработиха и аз си плъзнах леко надолу. Спрях се точно до дупчицата в земята. Сега вече наистина можеше да се каже, че съм пазач на входа и...бях намерил приятели. Бях намерил и мястото си. Вече тежах с достойнство на него.
- Деца, сега да ви помоля. Когато минавате край мен внимавайте да не настъпите някоя от мравките. Те са толкова заети. Не се оглаждат.Няма да ви видят. Няма да се предпазят. Моля, пазете ги вие.