автор: purko59

Чума. Идва чума. Не пролет.
Пролетно време щъркели долитат, копривата топли сърцата на бедните. Теменужка ще отрази небето и ще замирише на моминска закачка. Върба ще спусне русите си коси, вятър ще поязди на красив ат, човек ще се поклони и ще каже: “Благодаря ти, Боже, и за тази пролет!” Щъркел ще дойде с жена си и ще народи щъркелчета, пъпки ще се пукнат по дърветата, слънце ще пролази зад облаците и ще стопли сърцата на безнадеждните.
Така трябваше да бъде.
Вече е пролет.
Но чума се шири. Развихрила е полите си, отворила е очите си, гъне се като усойница, цели с двойния си език кого да ухапе.
А слънцето грее.
Тя пък е студена. Когото прегърне - пази Боже! Птиците пеят, славят Бога, градят къщи, дечица раждат. Хората мълчат. Гледат и не виждат. Не обичат. Не лю6ят. А тези, които говорят, са луди. Те не познават сезоните. Те не познават и себе си. Те само искат. Да бъдат. Да са.
А е пролет. Сезонът на рождението, не на смъртта!
Тъжен сезон, Българийо!
Лъвове и лъвици мятат опашки като домашни разглезени котки и хленчат, че няма вече кого да изядат. Дъжд вали като из ръкав. Измива очите на хората. Кървави сълзи се стичат и капят върху земята. А земята - почерняла от мъка – вдовица горкана. И тихо плаче, родилка родена да бъде, зелени очи да отвори, рожби да прегръща, а не да поглъща.
От кал е създаден човекът, но не, за да каля душата си, а майсторски радост от нея да вае.
Сега у нас не е така.
Тъжен сезон е, Българийо!
Балканът пее тъжна песен...

Ангел ВЕСЕЛИНОВ
28 март 1999 г.