автор: purko59

Толкова много апостоли се сбраха тая вечер,
че едва ли не – само аз бях Сатана

а останалите в ангелски дрехи облечени
криеха под дрехите своите врани крила
и за вечност нареждаха речи.

А Луната, тази прегърбена вещица,
звезди разхвърляше наместо бобени зърна,
за да предреши почти безгрешно
живота ми – мечта подир мечта
и да ми докаже, че съм клетник.

А няколко Бога, зад храстите скрити,
лукаво ми смигнаха
и в Хор шепнешком ме попитаха:
„Не ги ли презря? И не прости ли на Лиглата?”