автор: serafim

Бях се върнал у дома.В старата ни къща,в края на селото,където някога тичахме из двора с братята ми и играехме на нашите безгрижни момчешки игри.Майка ни все ни гълчеше,а татко беше толкова тих и мълчачив.Никога не можахме да го опознаем.
Но понякога той ставаше странно весел и се впускаше заедно с нас в игрите ни,и дори щурееше повече от нас и така се вдетиняваше,че майка ни цъкаше с език и недоволно мърмореше под носа си.Сега тук бе толкова пусто,години,години по-късно,когато родителите ни вече не бяха между живите,а братята ми се бяха разпилели по света.В селото бяха останали много малко хора,предимно възрастни семейства, и във вечер като тази,в края на есента,беше толкова тихо и пусто.Само вятърът се чуваше навън,как се разхожда из дворовете,а Луната тихо се провираше измежду овехтелите пердета и оцветяваше стените с потъмнели жълтеникави сияния.
Аз израстнах като баща си.Тих и мълчалив.Бях затворен в себе си,говорех малко и никога не разбрах какъв исках да стана,за разлика от братята си,които от рано се насочиха към любимите си професии.Така и не узнах какво търсех от живота.Какво исках да постигна и какво да имам.Имах неуспешен брак,който обаче ме дари с прекрасна дъщеря,която бе единствения човек,когото истински обичах.Разбира се,аз обичах и своите родители,и братята си,но онова,към дъщеря ми,бе друго.И до днес не знаех какво е то.И до днес аз не знаех нищо за любовта.Имах чувството,че животът ми преминаваше напразно,че нищо не успявах да взема от него.И не знаех защо трябваше да живея.Винаги съм мислел,че баща ми до последно се измъчваше от всичко това.До последно той не разбра защо трябваше да живее.И на гроба му аз силно плаках,не толкова заради това ,че го обичах ,а защото знаех,че не бе успял да разбере.И може би,това беше плач,с който оплаквах самия себе си,при мисълта,че ме очакваше същата участ.
Сега се бях върнал тук,понеже нямаше за какво да живея там,в града.След разтрогнатия брак и след като дъщеря ми се ожени в чужбина,не виждах за какво да оставам в града,където всички се бяха умопомрачили в стремежа си да правят пари и лудо да се забавляват.Бяха като обезумели.Не можех да ги разбера.Техният живот беше непонятен за мен.И прекалено шумен.Надявах се,че на село,връщайки се при корените си,ще намеря нещо,което преди ми е убягвало и то ще ме насочи към живота,и ще ми покаже за какво е трябвало да живея.Но дали щях да имам време тогава да изживея дните си?
Винаги около осем вечерта излизах.Малко след вечеря и след едно-две конячета.От дете обичах да се разхождам.Часове наред да обикалям вечерните улици,а на село свивах и по черните пътища,и после нагазвах в полята.Тревите се превиваха под нежния вечерен ветрец и листата на дърветата шумоляха.Щурците огласяха всичко наоколо с неуморната си свирня.Луната меко грееше от потъмнялото нощно небе.Време за размисъл,през което камъчета и втвърдена пръст хрущяха под подметките на тежките ми градски обувки.
Бях излязъл от селото и вървях по тесния извънселски път.Запалих цигара.Спокойно вдъхнах от лютивия дим.Погледнах нагоре.Тежки,сиви облаци бяха започнали да изпълват небето.Времето щеше да се разваля.Неволно сведох очи,защото бях чул стъпки някъде встрани.Спрях се и погледнах натам.Някой идваше насреща ми от полето,но не успявах да го различа в тъмното.Един от облаците скриваше Луната и наоколо бе съвсем притъмняло.Но фигурата бе съвсем наблизо и по плавните и движения лесно можех да разбера,че е жена.Най-малко очаквах да срещна някой тук,в тая пустош,по това време на вечерта,и то жена.Поне откакто бях дошъл в селото,това не ми се беше случвало.Тук почти не бяха останали хора.Нямаше и как да се случи.
Стоях неподвижно и пушех.Жената скоро излезе на пътя и се изравни с мен.Беше висока и слаба.Главата и в тъмното изглеждаше странно заоблена.Скоро разбрах,че бе плътно забрадена с някаква кърпа.Иначе носеше връхна дреха с дълги ръкави и бе обута в прилепнал по тялото и панталон,който добре очертаваше слабата и фигура.
- Добър вечер! - каза ми тя,заставайки пред мен.
Гласът и бе момчешки - леко дрезгав и тих.Едва прозвуча в тихата есенна вечер.
Отвърнах на поздрава и,докато загасях цигарата си.Чувствах се малко притеснен.Поначало,от дете трудно общувах с момичета,а по-късно и с жените,а сега - при тая необичайна и твърде неочаквана среща,изобщо не знаех какво да кажа и как да се държа.При това,жената бе млада и това още повече ме сковаваше.Помислих си,че мога просто да я отмина,но някак ми се виждаше не особено удачно да срещнеш човек,при това млада жена,на такова място,в девет вечерта,и да я отминеш.Самата среща бе необичайна и отхвърляше възможността човек да се държи така,както обикновено се държи,срещайки някой на улицата - да поздрави и да отмине.Най-малкото,налагаше се да попитам какво прави едно младо момиче, късно вечерта,в такова затънтено място.Дали не се нуждаеше от нещо.Дали не търсеше подслон...Толкова много въпроси,които човешкото общуване изискваше в толкова много различни ситуации.
- Накъде така? - попитах я с глас,който трудно бих определил като собствения си,при това веднага си помислих,че въпроса ми бе глупав и съжалих,че го зададох.
- Наникъде - отвърна ми същия момчешки глас. - Просто се разхождам.
Бе преместила тежестта си върху единия си крак и леко се поклащаше,докато ме гледаше в тъмното и ми говореше.
- Необичайно място за разходки за едно младо момиче - казах,неволно търсейки пакета с цигари,за да запаля нова цигара.
Тя се засмя.
- Така е - каза. - Момичето обаче отдавна остаря.
Сега аз се засмях.Поне така можех да определя неясното сумтене,което се изтръгна от гърдите ми.Забучих(с победоносен жест)цигара в устата си - най-после бях успял да намеря пакета, - и запалих.След кратко възцарилото се мълчание,когато почти бях изпаднал в паника,не знаейки какво да кажа(а и тя мълчеше,все тъй поклащайки се на единия си крак),внезапно се сетих да я попитам дали не иска цигара,като вътрешно благодарях на Провидението,че ме избавя с този въпрос от неловкото мълчание.Тя отказа,казвайки,че не пуши.Аз се съгласих и няколко пъти нервно дръпнах от цигарата си,ядосвайки се вътрешно на Провидението,че няма други идеи за завързване на разговор с едно остаряло младо момиче,на извънселски път,в девет вечерта,от страна на попрестарял разведен мъж,който след близо петдесетгодишен живот, се косеше,че подобно на своя баща,ще дочака края на дните си,без да узнае защо ги е живял, и защо,в края на краищата,изобщо му се налагаше да умира.Може би,ако бях имал смислен живот,помислих си,сега щях да зная какво да кажа на момичето отсреща си.
- Вие тук ли живеете? - чух тогава пак дрезгавия глас срещу себе си.
- Д-да - заекнах ,благодарейки пак на Провидението,че повторно ме вади от неловката ситуация. - Тук живея.В семейната къща...Всъщност,само се отбих за няколко дни...да я постегна... - излъгах, - И после се връщам в града...
- А-ха - изахака тя.
- А вие? - престраших се да я попитам.
- О,аз просто пътешествам... - минавам оттук... - говореше малко неуверено. - ...Реших да поостана за тази вечер и утре да продължа...Тук е хубаво.Природата е много хубава...Харесва ми...И...реших да поостана...да видя вечерта тук...Как е,когато е тъмно...когато нощта се спуска...
Тя продължаваше да се поклаща на единия си крак,докато казваше всичко това.Аз я слушах.Чертите на лицето и все повече се изясняваха в тъмното и вече можех добре да я виждам.Беше тясно и издължено лице - под кърпата, - и симпатично.Наистина,момичето бе остаряло.Сигурно минаваше трийсетте.Но не само в гласа и се долавяше нещо мом(моми)чешко.
- Искате ли да повървим заедно? - казах тогава аз и в същия миг се ужасих на дързостта си.
- А! - усмихна се пак тя. - Защо не?...Само че вие не отивахте ли нататък? - тя посочи по пътя,извън селото.
- Да - отвърнах, - но мога да ви придружа до вкъщи...Всъщност,вие къде сте...отседнали?...
- При една стара жена - баба Златка Димова - отвърна тя. - Познавате ли я?
- Да,разбира се!Ще ви придружа.
- Ще прощавате,но съм уморена и искам да се прибирам...
- Да,да...не се притеснявайте...Ще ви придружа...
И ние тръгнахме.Баба Златка живееше на другия край на селото.Беше над деветдесет години и живееше сама.Повечето къщи тук пустееха.Селото отмираше.
- Защо пътешествате? - чух малко по-късно гласа си.
- Ами...не зная... - отвърна тя. - Не мислите ли,че много често вършим разни неща,без всъщност да знаем защо?...Понякога,като че ли нещо извън нас ни кара да извършим едно или друго действие...Нещо,което просто се случва в нас и ни подтиква да извършим някакво действие...Обичам да съм спонтанна.Да се доверявам на сърцето си...То се нуждае от толкова неща,за да бъде щастливо...И търси щастието навсякъде около себе си...И не се уморява да търси,докато не намери дори частичка от него...Отнякъде...Обичам да се доверявам!... - на гласа в себе си...Понякога това дори е романтично,защото не знаеш откъде идва гласа...но знаеш,че е свързан дълбоко с тебе...И ти се иска да го последваш,когато той иска да те поведе нанякъде...Много често следвам тоя глас...но при все това,не съм открила щастието...Дори често откривам повече болка - в себе си,или за себе си;но не и щастието...Но и някак усещам,че то е близо... - до болката...;усещам,че някак не мога да стигна до него,ако не мина през болката - няма как да прекрачиш болката,за да стигнеш до щастието:трябва да минеш през нея...
Тя се беше спряла при последните си думи и пак бе прехвърлила тежестта си върху единия си крак,и ме гледаше така в тъмното.Аз също се бях спрял,тършувайки отново за пакета цигари.
- Нима се налага? - попитах я глупаво,докато инсталирвах поредната цигара в устата си.
- А? - каза тя, някак учудено.Изглежда не бе очаквала да я попитам точно това. - А нима не знаете? - продължи, и пак тръгна.
Аз я последвах,пафкайки.Влагах прекалено много усилия в това,явно искайки да и покажа,че съм зает с далеч по-важни от нейните бръщолевения, неща.
- Мислех,че знаете за какво говоря - каза пак тя малко по-късно.Бяхме вървели известно време,без да разменим и дума, и отново спряхме.Вече се намирахме пред къщата на баба Златка.
- Бих искал да зная - гласеше поредната ми гениална мисъл. - Всъщност,не е невъзможно двама души,случайно срещнали се накрай света в някаква тъмна вечер,да мислят за едни и същи неща... - Тя ме наблюдаваше все тъй отстрани.Надявах се да не сънува кошмари от гледката на небръснатото ми,набраздено от многобройни бръчки,петдесетгодишно и затъпяло от безсмисления ми живот,лице,което определено не бе най-добрата приказка за лека нощ за едно,макар и остаряло,момиче.Аз обаче трудно бих се избавил от кошмарите,ако не си вземех лекарството преди сън - чаша леко охладен коняк.
- Ще трябва да се прибирам - каза тя,без да променя стойката си. - Утре ще ставам рано и ще тръгвам на път.Сигурно няма да можем да се видим..
- Сигурно - отвърнах. - Хора като мен,които пътешестват най-много до близките лозя,няма за къде да бързат...Затова и спят до късно...
- Лека нощ - отвърна тя,докато влизаше в къщата.Преди да влезе, леко се обърна и за последно каза: - Все пак,пътешествията са за самотници!... - и изчезна.
- Да... - съгласих се с гърба и,гасейки някаква цигара. - Лека нощ...
"Пътешествията са за самотници",мислех си отчаяно аз през останалата част от нощта,пресушавайки чаша след чаша от лекарството си преди сън.Около полунощ излязох да поразходя литъра и половина коняк в стомаха си из смълчаните улици.Този път не срещнах никой.Духаше силен вятър и гонеше есенните листа по паважите.Беше станало доста студено,но аз не усещах студа.Пътешествах с коняка в стомаха си и това ме правеше по-малко тъп,поне докато не отрезнеех.Отидох до мястото,където по-рано тази вечер бях срещнал "момичето".Този път тя не се появи от тъмните поля.Дали се надявах?...Бях пиян като собственик на ловджийска хрътка по време на лов и философичността на този въпрос ми убягна.Когато се върнах у дома,видях леглото си да пътешества по тавана на стаята.Малко по-късно разбрах,че и аз съм в него.Почувствах се като корабокрушенец в малка лодка из самотния океан.Ето,че бях пак на път.Сам из тази селска стая.Не можеше и да бъде другояче.Пътешествията винаги бяха за самотници.