автор: excalibur

За пръв и последен път го видях в инвалидна количка към края на май. Изглеждаше окаян – с разлепени джапанки, със скъсана риза и смрадлив панталон на мазни тъмни петна. Буташе яростно нежеланите от никого колелета.
В лицето му се четеше, че иска да избяга от тук. А очите му… Очите му… Те сякаш плачеха без сълзи. Сетивата ми подсказваха, че душата на инвалида крещи без глас.

Той бе възрастен мъж без работа. Все още не пенсионер, но с прошарена и окапала коса, с оредели зъби. Винаги носеше със себе си тъжния си поглед. И насълзените си сини очи.

Мина време и забравих за него. До вчера. Видях го по същата шумна улица, със същите дрехи, но с още по-тъжно лице. Този път буташе возилото за инвалиди, а то бе празно. Така беше стиснал дръжките, че ръцете му бяха посинели. Чуден човек! Хората виждаха, че кара празна количка и се правеха, че не го забелязват. Поредният нещастник. Безумен бедняк, мислеха те. И никой не заговаряше и не искаше да знае исторята му…

* * *

А в тази инвалидна количка бе доизживяла годините си жена му – Грета. Возилото беше единствен спомен от нея. Тя почина от някаква много коварна болест, която докторите не успяха да спрат. Дробовете й се напълниха с вода и тя спря да диша. След смъртта на Грета любимият й се промени. Не стига, че отслабна и се отчужди от света, но и като че сам стана инвалид. Сърцето му бе осакатено. Но продължаваше да се разхожда в летните следобеди и да разговаря с жена си. Не можеше да приеме, че вече я няма.