автор: sradev

След лекцията юнаците погледнаха професора въпросително и той им кимна утвърдително:


- По-добре две малки бири, отколкото една голяма.
- Ми то се там.
- Колкото и да е студена бирата, втората глътка е топла.
- Ние пием на един дъх.
- Не можеш да прескочиш две пропасти наведнъж.
- Къде виждаш две пропасти?
- Въпроса ви.
- Но той е един!
- Еднакво звучи, но са два. Нещо повече - всеки си има два въпроса, които се карат. Втория осмисля първия.
- Казват, че в дупето на света е всеобщият отговор на всички времена. Казват, че самото Зло го пази.
- Тя е там, но нищо не пази. Хлебарките са абонирали за храна.
- Кой за какво абониран?
- Идете и вижте:
Минавате покрай храма на беззъбите лъвове. После край управленията на епидемиите, земетресенията и бедността. Отляво да ви е Изпустналата Тепсията и се промъквате между двете лица на безименния. Пиете една вода от имперските, направо-наляво и в кривата уличка, по миризмата, ще я намерите.

Юнацита така направиха и моменталически стигнаха до леговището на Злата.

Завистта лежеше облепена с хлебарки, които бозаеха от нея, растяха и когато достигнеха млечна зрелост се покатерваха по тавана, за да се хвърлят в устата й. Дюшека й беше подплатен с дървеници и покрит с износен балдахин в цветовете на цъфналата плесен.

Трупът се беше разболял от разлагане и пазеше пода да не го откраднат. Паяците го охраняваха, но една любопитна хлебарка все пак беше влезнала в носа му да прави дълбокомислени изследвания. Трупа я посрещна с възторг, поради изчезването на смрадта, която се носеше от кухнята на Завистта.

Самата Завист, лежейки завиждаше на всеки и всичко: и на парцала, защото е мръсен, и на водата, че капе, и на буклука в кухнята, понеже се прокисва, и на златото, че не цъфти... Каквото и да погледнеше, то се разваляше моментално и ставаше нейно. Което си помислеше - обявяваше го за откраднато, особено своята същност. Така всичките й печалби ставаха загуби, а всичките загуби си оставаха нейни. Всичко това повдигаше духа й и тя ставаше все по-зла.

- Хайде да изместим Злата на някой слънчев връх, - предложи Хаймаана, така може би ще бъде по-малко зла. Хем ще отпушим дупето на света.
- Но това е революция! Всички ще загубиме, ако злото вземе връх.
- Революция е било запушването, време е вече да свърши.
- Но тогава трупа ще умре, натъжи се Паридай.
- От какво?
- От изследвания на властта.
- А злото?
- Злата ще остане. Злата винаги остава. И там, където я преместихме стана Върха на Злата.
- Да, но миризмата се промени.
- Нима ще чакаме да дойде Зло с мирис на рози!? По-добре веднага да се изпарим оттук.

Речено-сторено. Юнаците се върнаха обратно по пътя, поздравиха учтиво безглавата мадона и попаднаха направо на Магьосника.

- Глупаци сте ми - усмихна се той, там времето беше спряло, а сега ще рукне. А някъде другаде ще се затлачи.
- Ние прочистихме Злото!
- Завистта е памет, страха е памет, омразата е памет. Оставили сте й паметта и нищо не сте прочистили.
- Без паметта за лошото, то ще се върне. Ние го поставихме на високо, та всеки да го вижда.
- То се възражда и без памет. И вие бягате от паметта си, но не я оставяте.
- Това значи ли, че завиждаме?
- Всеки завижда на себе си в другите. Завижда на онова, което днес би могло да бъде друго.
- А каква ние е ползата от завистта към себе си?
- Печелите омраза към света. Виждате в миналото отворена врата там, където има стена. Но и стените носите в себе си.
- Тогава да простим и да забравим.
- Можете и да забравите да простите - все едно е.
- Да изгорим паметта на завистта си?
- Не цапайте пламъка.
- Смъртта не е ли завист? Нали никой не се е самоубил от завист.
- Само така ви изглежда. Смъртта дори на себе си не завижда.
Нима трупа е ограбил Завистта?
- Прибрал й е ценностите и е излезнал от времето.
- Значи в Слободия не е това, което търсиме.
- Разбира се! Дори и аз не съм магьосника, който на нещо ще ви научи.