автор: paramour

Мисля, че ще се разплачете! Поне аз се разплаках, когато го пишех...

Душата ми е напълно спокойна, а сърцето ми бие като на птиче, паднало от гнездото си и оставено само на студената, влажна от утринната роса, трева, оглеждайки се за помощ, и поглеждайки нагоре, вижда гнездото високо, високо над себе си. Твърде високо за да го достигне. Или можеби не! Може би то едва ще се протегне и ще го докосне! Може би! Но не сега! Сега е твърде уморено! Трябва да почине! И затваряйки очи, се унася, отпускайки се в сън, от който не се събужда! Отпуска се в нежната прегръдка, топла като тази на майката пиле, но на милата и безпощадна Смърт! И вятърът, съжалил малкото птиче, подухва леко с устни, разбутвайки листата, така че да покрие като одеало крехкото тяло на птичето, потънало във вечната прегръдка. Минават няколко месеца. Природата спазва графика си и над поляната леко посипва нежен снежец. Навсякъде, освен на мястото, където най-невинното същество е полегнало в своя последен и първи сън! Идва пролет. Цветята се изправят, за да поздравят слънцето и да донесат радост на всички. Но на тази поляна - "Поляната на невинността", има място, където цветята не растат, а околните правят място на нежните, топли, Пролетни, слънчеви лъчи да огреят гроба Му! На него - родило се без име... живяло... Не! И умряло без име! Идва лято, тревички зелени изникват отвсякъде, но не и там. "Поляната на невинността"! Чест прави природата на своето създание, било то изцелител на чужди грехове! На най-невинното същество, родило се и загинало някога:
Сърцето... не! ... Душата с птичи криле!