автор: nickyqouo

ГЛАВА СЕДМА



В бивака на Бертил Смока също бе настъпило раздвижване! Бъчвата, Смока и още четирима по-грамотни главорези обсъждаха до огъня плановете си.
Главите им пулсираха, бурето с вино отдавна бе пресушено, дъвчеха прегоряло месо и отпиваха някакъв гаден чай приготвен от един лекар беглец. Същият бе използувал магии при лечението на своите пациенти някъде далеч на юг, по на юг дори от столицата. Властите го бяха погнали и след дълго бягство на север бе намерил убежище в бандата на Грег Бъчвата. Лекарят се казваше Селазар Нде и кожата му бе с цвят на тиня. Притежаваше пълен комплект хирургически инструменти и ЗНАЕШЕ как да ги използува. Бе способен да отреже крак или ръка за нула време! Понякога приготвяше и специален чай срещу тежък махмурлук, талант който високо се ценеше в обществото на Бъчвата, Смока и типовете от тяхната черга! Един час по-късно двете групи се разделиха и всяка пое по своите задачи. Минути преди да се разделят яхнали конете си, Смока и Грег Бъчвата размениха няколко думи:
-Шест хиляди фаага разделени на три! - Промърмори Грег. – Този Грас не е ли прекалено алчен? Той е сам, а ние имаме по двадесет души зад гърба си!
-Моите са тридесет, Бъчва! – Изрече неутрално Смока докато изравяше мръсотия под нокътя на десния си палец с острието на малък закривен нож. Крантата под него тръскаше глава и размахваше опашка в неуспешен опит да се отърве от досадните мухи които я тормозеха. – Той има и агент – Жабата, довърши Смока и се взря изпод висналата периферия на раздърпаната си шапка към смръщеното лице на Бъчвата. Пронизваше го със зелени очи, езика му се стрелкаше бързо между останките от зъби и облизваше напуканите устни.
-Добре де ! – Сопна се Грег Бъчвата. – Стават двама. Но… две хиляди фаага за тях двамата ми се струва множко Смок! Не смяташ ли?
-Да не искаш да кажеш, че би могло, просто като предположение, да делим на две? – Лицето на Смока се бе разтегнало в широка усмивка разкриваща кривите колци в устата му. –Хи-хи-хи! – продължи да се хили подло и в погледа му проблясваха пламъци.
-Точно това искам да кажа! – Прогърмя Грег. Той вече се виждаше богат с ДВЕ ХИЛЯДИ фаага, а с цели ТРИ…!? Разбира се хората му щяха да получат нещичко, някакъв дял, но колко от тях щяха да го доживеят е друг въпрос. Погледът му пламтеше, от лявата ноздра провисна сопол. Взираше се с невиждащ поглед към хоризонта и кой знае защо бе гневен на нещо си.
-Добре , Бъчва!Решено! Ще го похарчим този тарикат Хармън! Щом предава господаря си значи би предал и нас, нали така?
-Смок, в една свирепа битка падат много хора, първи офицер Грас ще защитава “смело” честта и името на Хоол и разбира се ще загине като проклет ГЕРОЙ, кучия му син! – Бъчвата смушка коня и потегли. Хората му го последваха. След минути Смока и неговата банда също поеха на път.
Мортир Некронакс се събуди вкочанен от студ. Огънят бе изгаснал отдавна. Само на гърба си усещаше живителна топлина. Обърна се леко и видя топка бежова козина притисната в него. Едно око се отвори и го погледна с очакване.
-Ще трябва да изкопаем някой и друг червей иначе не се надявай на закуска! – Котката измърка сънено и изпъна лапа към него. Мортир я хвана и раздруса сякаш се здрависваше с човек. Усмихваше се и си мислеше, че от последните му думи не стана много ясно дали се кани да “закусва” с червеи или се кани да ги използува за стръв. Все едно, тук нямаше кой да го чуе.
-Добро утро! Много ми е приятно госпожице, - продължаваше да държи лапата на котката – казвам се Мортир! А Вие?- Тъй като по разбираеми причини отговор не последва , Мортир продължи:
-С Ваше позволение , ще ви наричам Зуза! – Протести нямаше или поне видими такива.

*******

Движеше се с големи , уверени крачки надолу по течението на реката. Дрехите бяха провиснали върху тялото му. За тези няколко дни прекарани в сурови условия и доста оскъдна храна бе изгорил успешно и малкото си излишни мазнини. Дишаше леко и се чувствуваше като машина устремена нанякъде! Накъде? - Един дявол само знае! В ръката си държеше тежката демонска брадва, върху гърба си усещаше допира на двата демонски меча. Размърда рамене в презрамките на раницата за да я намести удобно, все се изместваше леко към лявото рамо и вдигна един плод към устата си. Вече втори ден се движеше през гора. В началото дърветата бяха нарядко и все иглолистни но вече крачеше през стара и сравнително гъста широколистна гора. Тук там срещаше диви ябълки и круши. Бе набрал известно количество и устата му непрестанно бе заета с твърдите но ароматни плодове. Реката, широка около седем-осем метра, бърза и не много дълбока, шумеше от лявата му страна. Зуза се стремеше да го следва и честичко се мотаеше в краката му. В повечето случаи обаче котката вземаше разстоянията търкаляйки се безпомощно по склона. Мортир дояде ябълката метна огризката в реката и развърза кесийката висяща на врата му. Извади Зеленото око – компютър, погледна го, задържа го за миг в ръката си и го върна обратно. Уроците по преподаване на местнияезик , знания за бита и начин на живот бяха приключили и засега не му се разговаряше. Продължаваше да се чуди и да се пита доколко ще са му полезни данни и знания с шестстотин годишна давност! Бръкна по-дълбоко, извади пръстена на Краля-Демон. Надяна го на средния пръст на дясната си ръка и започна да разглежда озъбената паст и масивните жълти камъни поставени за очи.
-Определено харесвам този пръстен! – Промърмори Мортир взирайки се в потъмнелия от времето предмет. Кракът му се закачи в стърчащ корен и той политна напред. Падайки по лице все пак успя да сложи длани пред тялото си като до голяма степен пое теглото върху ръцете си. Чу странно свистене и нещо раздвижи въздуха над него миг преди с тъп звук да се забие в дървото вдясно. Мортир изви глава и видя потънало до средата в ствола острие на брадва с къса, дебела дръжка. Брадвата бе двуостра и будеше респект. Металът лъщеше! “Значи често влиза в употреба!” Тази мисъл прелетя през ума на Мортир заедно с това, че корена в който се препъна на практика спаси живота му! Дрезгав рев долетя от храсталаците обрасли по брега на реката на три метра от Мортир. От там изхвръкнаха като торпеда две ниски и набити тела с окъсани парцали вместо дрехи и здрави тояги в мускулестите си ръце. Лицето на Мортир бе на сантиметри от острието на собствената му брадва заровено в пръст и стари листа. Тялото му се раздвижи. От мига на злощастно/щастливото препъване и просване на земята, през свистящия звук на хвърлената брадва, до атаката на двамата демони изскочили от храсталака бяха изтекли три секунди. Мортир отблъсна тяло от земята и скочи на крака точно на време за да посрещне първия противник. Ръцете му бяха празни, не бе вдигнал брадвата си от земята! Това бе лошо! Ударът на късата дебела тояга попадна в лявото му рамо. Болката бе пронизваща и ръката почти обездвижена! Демонът се готвеше за втори удар когато тежката кубинка на Мортир се стовари в средата на широкия гръднен кош на съществото и го отхвърли назад.Другият налиташе отдясно, Мортир вдигна дясна ръка и посегна зад гърба си. Напипа и след миг изтегли назъбеното острие. Металът бе като тънка граница между него и демона. Странно защо демонът бе спрял като закован на място и стоеше почти напълно неподвижен, вперил очи в грозното, ръждиво тук-там острие. Бе застинал и единствено гръдния му кош се повдигаше и спускаше. Другарят му се бе стоварил по гръб след ритника на Мортир и също не мърдаше вперил очи в оръжието на Мортир.
-Намокрихте ли гащите момчета? – Заговори Мортир през стиснати зъби. Лявото му рамо изгаряше от болка. В дясната си ръка държеше здраво демонския меч, пръстенът проблясна за миг в промъкнал се през листака слънчев лъч. Демоните продължаваха да бъдат неподвижни. Единствено дишането им издаваше, че все още са живи същества. Бе изтекла повече от минута в пълна неподвижност когато Мортир свали оръжието надолу и отново заговори:
-Е , добре “приятели”! Аз също не обичам войната. Мир! Какво ще кажете? – С изкривено от гримаса на болка лице Мортир повдигна лявата си ръка с два разтворени пръста във формата на “V”. – Мир! Той осъзна, че говори на демонския език но липсата на реакция леко го притесни.
-Няма да се учудя ако схемите на онзи компютър са се скапали за шестстотин години! Тези двамата очевидно не разбират какво казвам! – В същия миг онзи който лежеше проснат в кафявата пръст заговори с ниския си глас:
-Защо човека носи това оръжие? Откъде човека се сдоби с това оръжие?
-Защо ли? Ами заради такива скитници като вас! – Викна Мортир. –Скачате изневиделица върху хората, после се чудите защо носят оръжие! А що се отнася до това, “откъде?” имам това оръжи уважаеми парцаливи демони, изобщо не ви засяга и не е ваша работа! Мортир заби меча в пръстта, разкопча якето си и бръкна да разтрие удареното си рамо. Под якето на гърдите му се полюшваше Символа-Слънце! Двамата демони изреваха в един глас и се проснаха по корем пред него.
-Вече станахме и религиозни или какво? Преди минута ме нападате от засада и се готвехте да ме отупате по бързата процедура, а сега ? Какво ви става бе хора? - Мортир свали от гърба си раницата и другия меч. Смъкна стенейки якето си и започна усилено да разтрива рамото си. Ядно изрита тоягата на втория нападател.
-Вие двамата имате ли си имена? А? Не чух някой да ми отговаря! Проклети глупаци! – Зуза се показа иззад трънливия храсталак обвил стволовете на няколко прави като копия млади дървета. Котката се приближи до Мортир и го бутна с нос по окаляните крачоли на джинсите. Той се отпусна на земята, придърпа раницата и извади няколко риби увити в найлоновия плик останал от една закуска приготвена в един друг живот на едно друго място. Хвърли по една към проснатите на земята демони, даде една на Зуза и промърмори:
-Тази раница и преди не бе нищо особено, но сега вече за нищо не става! – Миризмата на риба се усещаше доста силно.
-Ако ме отведете в някое селище няма да ви убивам! – Заговори отново Мортир. Най-сетне получи някакъв отговор:
-По-добре ни убий, човеко защото ние не можем да се върнем в никое село или град!
-Защо? – Изстреля Мортир. – Какво ви спира?
-Нима не знаеш? – Отвърна демонът и се осмели да вдигне глава но щом погледа му попадна на Символа-Слънце веднага сведе очи.
-Откъде-накъде ще знам? Та аз едва сега ви срещнах! Ако това подло нападение може да се нарече среща! – Гласът му бе язвителен.
-Ако вече не искате главата ми ставайте и ми помогнете да запаля огън. Ще наловим прясна риба и ще ми разкажете историята.Мортир замълча за миг.
-Ако ли не, грабвайте си тоягите и да ви няма!
Историята бе кратка, проста и ясна! Двамата демони бяха бегълци! Избягали роби! За такива като тях милост нямаше и не бе имало никога. Избягалият роб го очакваше единствено острието на брадвата или въжето! Изглежда, че за изминалите шестстотин години на този свят не е настъпило никакво развитие, все едно времето е спряло в някакъв смисъл. Криели се в горите от една седмица след като пребили жестокия си господар, търговец от юг и убили неговия телохранител. Взели брадвата му и поели на север към склона на Вандерлее опиращ в каньона Грел. Смятаха, че са се измъкнали от евентуални преследвачи. Дрехите им бяха висящи, смрадливи дрипи едва покриващи телата им. Бяха гладни и изтощени. Странно защо се довериха на този човек? Това бе нещо немислимо! Не може да се има доверие на човек! Такива мисли терзаеха изтощените им мозъци когато се унасяха в сън два часа по-късно, край топлината на весело пращящия огън. Никой демон не вярва на човек! Това бе аксиома за демонския народ. Те се раждаха, живееха и умираха в робство! Живееха като кучета в мръсни, ниски колиби ако господаря е богат и милостив или под открито небе ако не е толкоз богат и милостив. Вариантът за живот в конюшните или в краварниците също издаваше, че господарят е с много прогресивно мислене! Използуваха ги за всякаква работа, нерядко и като впрегатни животни. Въпреки това демоните предаваха от уста на уста легендата за Краля-Демон довел ги през Червените планини в търсене на по-добър живот, на едно по-добро място! Легендите разказваха за далечната родина, за страховитите демонски бойни брадви с шип отзад, за назъбените мечове които сякаш изяждат дървото на щита, метала на бронята, плътта и костите! В сънищата на демоните гореше ярко символа на техния народ и на далечната родина - Символа-Слънце! Символът който блести на гърдите на всеки един от демонския род - мъж, жена, дете, воин, ловец, готвач, ковач. Всеки има правото да носи символа който носи и самия крал.
В легендата се говореше за тунел в скалата, пробит и прокопан от демонския народ. За жестока битка горе в прохода Северна врата.
За внезапна контраатака на хората от равнината Вандерлее спускащи се като котки в мрака по стръмните стени на каньона Грел, промъкващи се в мрака на тунелите като сенки. Легендата говореше, че това са били най-свирепите и жестоки войници, наемници и немалко на брой освободени от затворите най-брутални престъпни типове на Вандерлее. Готови на всичко! Изпратени по своя смъртоносен път без връщане назад с една цел и задача: да неутрализират Краля-Демон и да блокират тунела! В замяна получаваха обширни земи по склона и в подножието и разбира се, свобода! Бяха се справили блестящо! Воюваха без чест и достойнство, убиваха подло и бързо, безшумно и ефективно! Мнозина от потомците им все още живееха в района. Демоните бяха роби но помнеха своето минало. Помнеха, че са били силни, на крачка от това да завоюват част от недостъпната равнина Вандерлее! Помнеха, че са притежавали огромна армия, държавна организация и смел водач! Помнеха всичко това, а сега най-неочаквано двама бегълци-роби срещат ЧОВЕК, именно ЧОВЕК размахващ древни демонски оръжия и със Символа-Слънце на гърдите. Потвърждение на древните легенди за достойнство и могъщество но все пак звучащо двусмислено когато се намира в ръцете на човек! От друга страна кой човек би се осмелил да разнася и размахва така спокойно и без да се крие предмети от величавото демонско минало което е отричано и омаловажавано от векове насам и без да се опасява от гнева на своите сънародници? Откъде притежаваше тези оръжия? Още по-странно, той ГОВОРЕШЕ демонския език! Хората винаги говореха собствения си език, дори и да разбираха демонски те не се унижаваха да го показват и го игнорираха сякаш е празен и безсмислен брътвеж. Двамата бяха смаяни от това, че човека говори техния език. Освен това не ги бе убил, сякаш изобщо не знаеше правилото, че избягалия роб-демон се убива веднага на място! Не само това, дори им предложи храна, която сподели с тях, седя край огъня заедно с тях, разпитва ги откъде идват, как са живели какви селища има наоколо като, че е паднал от небесата! Дрехите му бяха много ама много странни! Демоните не бяха виждали такива ботуши, явно човека идва от много далеч! Не стига другото ами водеше и дива котка със себе си, вярно – съвсем малка почти бебе но все пак- дива котка! Странностите му сякаш нямаха край. В торбата която бе свалил от раменете си имаше предмети каквито демоните не бяха виждали никога, а едва ли и някой друг на този свят бе виждал! Въпреки всичко се чувствуваха спокойн , отпуснаха се край огъня и заспаха.
Мортир Некронакс се взираше в бързащата надолу вода и размишляваше. Лоуг и Браг / така се казваха двамата демони /, биха могли да му бъдат от полза. Биха могли да пътуват заедно ако поискат разбира се. Но Мортир смяташе да се опита да ги убеди, че на север няма къде да отидат. Беше ясно, че двамата разпознаха древните демонски символи и оръжия. Пръстенът с котешката глава явно не ги впечатли. Мортир не възнамеряваше да издава местонахождението на коридора. Като, че ли знанието за отдавнашните събития са наполовина забравени и наполовина превърнати в митове. От друга страна живота и технологията явно не са се променили и напреднали много за тези шестстотин години. Което е може би много, много странно! А може би не е! Кой знае в края на краищата кое е странно и кое не чак толкова? Такива мисли занимаваха Мортир след разговора с Браг и Лоуг. Мортир смяташе да продължи по течението на реката което се движеше в посока югоизток. Демоните идваха от югозапад и се бяха натъкнали на реката едва преди броени часове. Така, че ако продължи да следва течението се отдалечава от местата където са се подвизавали и са преминали Браг и Лоуг заедно със своя господар-търговец, а по-късно и сами и където някой би могъл да ги познае. Всъщност Мортир ги различаваше трудно но за някой който е свикнал с демонските физиономии сигурно имаше различия. Трябваше да помисли и за някакви дрехи с които да промени външността им към по-добро. Все пак никой не би очаквал двама демони – бегълци да изглеждат чисти и добре облечени. Обличането им определено ще бъде проблем в началото. Мортир не разполагаше с нищо подходящо. Щеше да има нужда и от пари щом навлезе в по-цивилизовани райони.
-Да , да, очертават се известни трудности! – измърмори Мортир под носа си. Но на първо време трябваше да ги убеди да тръгнат с него. На север просто нямаха шанс. “Но ако не са навити прав им път!” - Мортир се изправи тихо, отиде до брега на реката където приклекна, напълни манерката си и отпи дълга глътка от ледената вода.
-Божествено! – Зуза се отърка в краката му и потопи муцуна във водата. Пиеше загребвайки с розовия си език вода и от време на време тръскаше муцуна и сумтеше за да изкара водните капки влезли в носа и. Внезапно рязко вдигна глава и наостри уши. Изсули се между краката на Мортир и застана с гръб към водата. Опашката и се сниши само връхчето остана подвито нагоре! Мустаците и помръдваха, издаваше тихо ръмжене. Козината на врата и настръхна, изви гръбнак! Изфуча злобно! Мортир който се бе изправил и я наблюдаваше любопитно застана нащрек! Звук от настъпена клонка! Не! Сторило му се е! Всъщност ето отново! Изпукване от настъпена суха съчка, тихо изпръхтяване. Сякаш някой затиска муцуната на коня. Зуза се втурна напред, мина вляво от импровизирания бивак и се гмурна в храсталака! Силно цвилене придружено със силно топуркане издаде промъкващите се. Мортир се насочи към огъня, достигна го с няколко скока и грабна демонския меч. От храсталака изскочиха шестима конници с извадени оръжия. Дълги мечове, проблясващи остриета, проскърцващи седла, шпори забиващи се в окървавените хълбоци на конете! Явно не ги жалеха! Мортир срита вече будните но непомръдващи и сякаш вцепенени Лоуг и Браг. Те скочиха сепнато осъзнавайки в един миг, че са били успешно проследени и че надежда няма! Едновременно с това изправения Мортир с назъбен демонски меч в ръка с ризница висяща до чатала му, под странната риза на квадрати която носеше, скочил сякаш в тяхна защита! Лоуг и Браг бяха стъписани и дезориентирани та се наложи Мортир да им изкрещи:
-Грабвайте оръжията смотаняци! – Думата “ смотаняци” не им бе много ясна но другото го разбраха! Лоуг грабна своята двуостра къса брадва, а Браг докопа старото демонско оръжие с шип от задната страна. Конниците бяха забавили своя ход мъчейки се да усмирят конете. Миризмата на Зуза ги подлудяваше, тя продължаваше да се стрелка между краката им и да ги подплашва, докато един едър червен кон не я закачи леко с копитото на задния си ляв крак. Зуза измяука жално и се стрелна встрани на безопасно разстояние. Конниците се приближиха. Личеше изненадата им и известна доза нерешителност. Срещу тях стоеше човек с изваден меч, разговаряше с демоните на техния език и им позволяваше да държат оръжие! Не, всъщност им заповяда да грабнат брадвите! Водачът се поколеба за миг но наградата за главите на тези двамата бе наистина голяма! Освен това ги преследваше вече шести ден! В тези гори пешаците имаха предимство но той успя да ги открие без да спешава хората си! Оставаше само да вземе главите им и да се върне за да получи наградата! Изкрещя!
-Искам главите им в торби! Напред кучи синове! – Конят му връхлетя! Между конниците и Мортир бе само догарящия огън. Той ритна догарящите цепеници които се разлетяха като горещи въглени и опърлиха коня на водача. Животното заби рязко предните си копита в пръстта, ездачът се преметна над главата му и се стовари в жарта държейки с една ръка юздите. Мортир налетя светкавично върху него и назъбеното острие се впи в гърлото на водача. Главата отлетя, вторият удар отсече някъде около лакътя ръката която държеше юздата на коня. Бликащата кръв бе оплескала лицето на Мортир. Конят се вдигна на задните си крака, Мортир се възползува и ритна към него нова порция жарки въглени. Животното се завъртя като се сблъска с връхлитащите след него двама конници. Лоуг бе посякъл със своята двуостра брадва един кон в шията, падайки животното затисна своя ездач който изпусна дългия си меч. Лоуг разби с два удара дървения щит с третия го изпрати в небитието при дедите му. Браг бе постигнал забележителен успех в рязането на конски крака. Дългата дръжка на старата демонска брадва позволяваше действия от по голямо разстояние. Той избягна първия удар на противника си, конят прелетя край него и когато ездача опъна юздите за да удържи животното то се изправи на задните си крака и зловещото острие движещо се в мощна широка дъга, отсече двата му задни крака като тръстика около една педя нас копитото. Ужасяващо цвилене и крясъци на биещите се огласяха гората и се смесваха с шума на реката. Ездачът на осакатения кон успя да скочи навреме, Браг бе вдигнал оръжие за удар! Човекът замахна с дългия си меч, демонът приклекна рязко острието изсвистя злобно над главата му и се впи в ствола на вековно дърво. Докато човека се мъчеше да изтегли острието Браг се изправи и брадвата му се заби в хълбока на противника. Човекът изкрещя, пусна дръжката на забития в дървото меч и улови брадвата на демона мъчейки се да я измъкне от хълбока си. Браг натисна още по-силно, мощните мускули на тялото му се издуваха. Човекът се свлече на колене виейки от болка, очите му почти бяха изхвръкнали от орбитите си! Браг пусна своето оръжие, сграби меча стърчащ от дървото, изтегли го с двете си ръце /бе забит дълбоко /, и донесе бърза смърт на човека. В същото време Мортир бе зает да отбива атаката на други двама конници които се бяха окопитили след като обезумелия опърлен кон на водача им препусна в гората и едва не ги събори от седлата. Шестият ездач, младолик и розовобузест се опитваше да усмири своя буен черен кон който се вдигаше на задни крака и правеше опити да хвърли ездача си. Мортир посрещна удар на меч със своето оръжие което бе стиснал с две ръце. Сблъсъка на метала в метал бе тежък! Парче от меча на противника му се отчупи и отлетя в храсталака. Другият конник се опитваше да го притисне от ляво. Мортир отстъпи към реката. Конниците го изтикваха към брега и всеки момент щяха да го вкарат във водата. Нуждаеше се от бързо решение! Липсваше му каквато и да било подготовка и опит в използуването на средновековни оръжия като мечове и бойни брадви, а само с физическа сила, устрем и дух не би издържал безкрайно. Стисна дръжката на меча с всичката сила на която бе способен и го заби до половината в гърдите на коня отляво. Животното изцвили и се вдигна на задните си крака при което блъсна Мортир и го отхвърли по гръб във водата на един метър назад. После с предсмъртно пръхтене се сгромоляса в бързата вода. Ездачът се мъчеше да се измъкне изпод тялото на животното, водата заливаше лицето му. Мортир скочи на крака, газеше до колене в ледената вода. Мина встрани край падналия кон като по този начин осигури преграда между себе си и другия ездач. Дишаше тежко от дрехите и мократа коса се стичаха струи вода, напредваше неотклонно! Измъкна ножа от калъфа на кръста / военен модел, назъбен отгоре, заточен чрез лазер, снабден с улей за оттичане на кръвта/, и го заби в окото на мъчещия се да задържи главата си над водата човек.
Тялото му потръпна и се отпусна. Безумието на сцената вцепени за миг Мортир. БЕ ЗАБИЛ НОЖ В ОКОТО НА ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО! Бе станало толкова лесно и бързо! Преди минута отсече главата на друг! Това сигурно бе сън! “Това не съм аз!” - крещеше нещо / някой?!/, дълбоко в него. Разтрепери се от напрежение! Някъде около себе си чуваше силни плясъци. Конникът се спускаше срещу него очите на коня му бяха изцъклени, ноздрите разширени, предните му крака хвърляха хиляди пръски изпълващи въздуха и пречупващи светлината, пространството сякаш искреше! Дългото блестящо острие с отчупен връх се вдигаше , ездача се бе наклонил леко вдясно, с лявата си ръка стискаше юздите на коня! Крещеше! В раззинатата уста липсваха повечето зъби, провиснали кичури черна коса се подаваха под очукания шлем. Кожената туника бе кърпена на няколко места, личеше си дори под рядката плетена ризница която бе облякъл отгоре. Ботушите му обаче бяха почти нови с лъскави шпори с формата на миниатюрни ножове които се впиваха жестоко в хълбоците на коня от където пръскаше кръв на тънки струйки, перпендикулярно на тялото на животното! Общата маса на ездач и животно закри слънцето, острието поемаше своя път надолу! Всичко това Мортир Некронакс наблюдаваше сякаш на забавен каданс осъзнавайки с кристална яснота, че ако не стори нещо веднага му остава да живее не повече от секунда! Ръката му се сви около хлъзгавата от кръв дръжка на ножа, изтегли го с рязко движение. Острието изстърга в костта и излетя нагоре последвано от фонтан кръв! Мортир се хвърли вдясно рискувайки връхлитащия кон да го прегази. Мечът изсвистя в празно пространство. Мортир се изправи на крака. Ездачът се обръщаше за нов удар! Животното бе направило половината от своето завъртане когато Мортир се метна върху задницата на коня и обхвана ездача под мишницата на държащата меч ръка и през врата. Конят довърши своето завъртане вече с двама ездачи на гърба си. Мортир се оказа с гръб към брега. От там долетя крясък и слуха му долови познато свистене, той панически освободи тялото на беззъбия от хватката си и се отпусна рязко вляво. Дууп!! Тъп звук последван от къс вик и ужасяващ хъхрещ звук изтръгнали се от ездача! Мортир чуваше и виждаше това докато падаше по гръб във водата. Тялото на конника бе разтърсено от забилата се в гърба му двуостра брадва! Той се свличаше бавно от коня си в бързата студена вода. Захлупи се по лице, водата го заливаше ,отнасяйки още една кървава пътечка надолу по течението. Над водата стърчеше окървавеното оръжие. Мортир вдигна поглед към брега. Конят на младоликия бе успял да се освободи от своя неопитен ездач. Самият той бе на колене, изпуснал оръжието си и с ръка над главата за да се предпази! Браг бе вдигнал високо своята брадва, дрезгавия му вик цепеше въздуха!
-Спри! Недей! – изкрещя Мортир и прегази водата до брега.
-Почакай Браг! Той вече не може да ни навреди! А бихме могли да научим важни неща от него! Ние победихме! Не е нужно да го убиваме!
Браг отпусна брадвата и се отдръпна крачка назад. Мортир излезе на брега, вода се стичаше от него. Лицето му бе опръскано с кръв, гърдите му се повдигаха и дишаше шумно. Пое си дълбоко дъх и пристъпи с няколко крачки към пленника. Едно от ранените животни изцвили и направи опит да се изправи на посечените си крака. От трупа на водача паднал в тлеещата жарава се разнасяше ужасна миризма!
-Браг, довърши коня за да не се мъчи и изтеглете вонящите останки на онзи тип от огъня! Повдига ми се! – Мортир се обърна към Лоуг и му махна с ръка.
-Благодаря ти за онзи последен удар мой човек! Бях го закъсал здравата с онзи беззъб горянин, щеше да ми стъжни живота на косъм се разминах!
Пленникът продължаваше да бъде на колене, раменете му се тресяха от него се изтръгваха странни хълцащи звуци, ръцете му покриваха лицето. Мортир спря на около метър от него и рече:
-Спри да ревеш, избърши си сополите и стани! - Браг който бе приключил с ранения кон се приближи. Мортир подхвана над лакътя лявата ръка на младежа с розовите бузи и му помогна да се изправи на треперещите си нозе. По лицето на младото момче се стичаха сълзи. “Едва ли е на повече от шестнадесет – седемнадесет години!” - помисли Мортир, а на глас рече:
-Как се казваш момче?
-Ззз… - от устата му излизаше само заекване и пръски слюнка.
-Спокойно! – потупа го по гърба Мортир. – Всичко свърши, ти си невредим! Жив и здрав доколкото виждам. Освен ако си се понатъртил при падането от коня? А? Кажи нещо де!
-Ддда…. – това бе първия по-смислен звук който чуха от него.
-Какво “ да” ? – запита Мортир разтривайки гърдите си там където го бе блъснал с предните си крака коня.
-Уд-уд-уддда-аарих се пп-при па-пада-аането. – първо цяло изречение, какъв забележителен напредък!
-Боли ли те много?
-Дд-ддаа! Господар , не ме убивай! – изхленчи младежът. Отново цяло изречение! Браво!
-Няма да ти се случи нищо лошо! Обещавам! Не е нужно да ме наричаш “господарю”. Не съм ничий господар и не ми харесва да ме наричаш така! Можеш да се увериш като попиташ Лоуг и Браг. – Мортир посочи демоните – които са мои приятели! Казвам се Мортир, а ти?
-ЗЗЗ-Закари, господарю!
-Престани с това “ господарю” Закари! Казах ти вече бе човек! Не съм господар никому! – Мортир изви гръб назад, развъртя глава на ляво и дясно, костите му изпукаха. Въздъхна шумно. – И така, Зак! Всъщност мога ли да те наричам Зак?
-Ддда.
-Спри да трепериш и се опитай да ми отговориш на един-два въпроса!Стегни се! Става ли? – Мортир откачи от пояса си манерката и я подаде на треперещия Зак. – Пийни вода и се успокой. След като Зак отпи няколко сериозни глътки и върна манерката Мортир го запита:
-Има ли и други хора от вашата група, някои които са останали по-назад, чакат в резерв или бяхте само вие шестимата?
-Ссса-само ние сме, - огледа се за миг наоколо и добави – бяхме. Зак все още потръпваше но гласът му горе-долу бе в нормалните рамки за един уплашен човек.
-Сигурен ли си ? Помисли добре. - Закари усърдно закима с глава:
-Не ви лъжа, кълна се в главата на баща си! Само ние шестимата бяхме!То за двама роби … - не довърши изречението и стреснато се отдръпна крачка назад ,осъзнал, че в момента съдбата му изглежда зависи и от двамата бегълци-демони. Мортир го изгледа изпитателно и продължи:
-Разкажи ми за преследването, за това как стигнахте до тук, кой ви изпрати? Има ли и други групи независимо от вашата които преследват тези мои приятели? - Сред много хълцане, триене на метри сополи, две изпити манерки с ледена вода – Лоуг намръщено ходи до реката да я напълни – и две кисели ябълки изскочили от джобовете на мортировото яке, Зак успя да разкаже криво-ляво смислена история. На шест дни път от мястото където се намирали сега, в посока югозапад, двама “обезумели” роби – от демонския народ, се разбунтували! Вързали господаря си, търговец от юг на име Смоул – и го налагали с тояги, докато почитаемия господин припаднал! Оставили му и неизличими белези по лицето, като загубени завинаги предни зъби и ляво ухо сплескано до неузнаваемост придобило форма и размери на палачинка. Телохранителят на господаря Смоу , дърт ратник и охранител с дългогодишен стаж, реагирал твърде късно тъй като практикувал повече с мехче вино във фургона отколкото с оръжие в ръка! Пияният телохранител се хвърлил срещу демоните размахвайки тежката си секира наляво и надясно но бил тъй пиян, че загубил равновесие и паднал! Единият от демоните го изритал силно и главата му се ударила в тежката главина на предното колело на фургона и тъй си и останал. Демоните грабнали оръжието му, взели храна колкото могли и зарязали господаря Смоул вързан за фургона с насинена гърбина и задник, на пътя между две села! Така го открил фермер след половин ден, вече припаднал. Откарал го в по-близкото село, Дълбоки кладенци, накъдето и отивал всъщност. Там го оставил в местната страноприемница “Бурето”, на грижите на стопанина. След някое време господарят Смоул се посъвзел, започнал да се вайка за това какви големи загуби е понесъл от тези размирни роби които го пребили и тъй като те били и впрегатния му добитък фургона със стока останал на пътя! Освен туй убили по най-жесток начин смелия му и верен до смърт телохранител! Смоул наел от собственика на „Бурето” двама демони-роби които били изпратени под надзора на един наемник да докарат фургона. Наемникът бил от група която се връщала от прохода “Северна врата” докъдето охранявали керван. Сега се връщали на юг и ако господаря Смоул реши, те биха могли да потърсят тези двама бегълци, срещу скромно възнаграждение разбира се! Преговорите се водели от предводителя на групата, брадясал тип с мръсен език. Смоул ги наел за по един златен фааг на човек – но поискал главите на демоните да му бъдат донесени в торби! Зак бил най-малкия син на собственика на “Бурето”. Баща му, уважаваният в цялата област гостилничар Хермен Трул, отдавна търсел работа на своя плашлив и неуверен син Закари. Работа, която да го направи суров и силен мъж! След кратък разговор с водача на наемниците Зак бил снабден от баща си с млад и буен жребец с черен косъм, добро седло и старата ризница на дядо си. Смел телохранител, според баща му, дърт разбойник според други – който намерил края си стъпкан от нервна крава при опит да я изведе на нощна паша от чужд обор! Въпреки протестите на майка му / и неговите собствени разбира се! /, шестнадесет годишният Закари Трул получил дълъг и тежък меч с който не можел да си служи, пакет храна за из път, топла плетена шапка от майка си и поел на своята първа наемническа мисия! Баща му смятал, че преследването на двама избягали роби-демони е прекрасен начин за възмъжаването и втвърдяването на характера на момчето - това чул със собствените си уши Зак от разговора на своя баща с водача на наемниците. Поели на път на следващото утро, лесно открили дирята и я следвали дотук без да я изгубят! Имали добър следотърсач който често слизал и оглеждал земята, храсталаците и тревите въпреки , че това ги забавяло все пак било по-сигурно! Но не изпускали следата! Преди около час време ветрецът довял миризма на дим и изнервения вече водач повел хората си напред в по-бърз ход. Приближавали тихо и смятали да нападнат изневиделица но отнякъде се появила дива котка която подплашила конете и …. другото го знаете! Гласът на Зак отново бе станал треперлив при последните му думи и при спомена за жестоката сеч. Мортир отново го тупна по гърба и заговори:
-Зак , съжалявам, че си бил въвлечен в тази история против своето желание и воля! Трябва обаче да разбереш и нашата позиция! Бяхме нападната! Защитавахме живота си! Зак го погледна по-смело и отговори:
-Ннно ти се би заедно с демони! Срещу хора! Можеше да ги оставиш да умрат и тогава …
-Тогава какво? – рязко изкрещя Мортир. – Какво? Ами ако ти си роб? Ако трябва да теглиш фургона или ралото цял живот? Цял един живот! Не ден и не два! От раждането до смъртта! Знаеш, че има и хора-роби нали?
-Дддаа. – заекна уплашено Зак.
-Ето сега ти трябва да станеш мой роб! Аз победих в битката, пленниците имат един единствен избор: робство или смърт. Решавай момче! – Зак трепереше. – Решаваш да си роб? Добре! – Мортир изтегли ножа от калъфа. – Ще ти отрежа ушите за да те познавам като мой роб и за да не ходя пеша ще ме носиш на гръб! Падни на колене!
-Не, не, не! – гласът на Зак бе станал писклив.
-Тогава въжето! Браг, преметни въжето на онзи клон! Да свършваме с този посерко!
-Не, милост! Господарю, не ме осакатявай, не ме убивай! – от очите му рукнаха сълзи, сополи провиснаха от двете му ноздри.
-Слушай ме добре Зак! Демоните се раждат роби, живеят като роби и умират като такива. Тези двамата са се разбунтували, избягали са, бият се за нещо по-важно от живота си! За своята свобода! Аз ги уважавам за това! Те са мои приятели и вече не са роби! Отговори ми! Ти как се чувствуваше преди малко, по време на своето едноминутно “робство”? Можех да ти отрежа носа, ушите или да те бележа по какъвто си искам начин, ти си нищо – просто роб! Дишаш защото някой друг ти позволява! Хареса ли ти? А? Хареса ли ти? – Мортир спря да говори за миг, пое си дъх.
-Тези двамата досега са живели по този начин. Но вече са сложили точка. Край! Стига толкова! Имат право на добър живот толкова , колкото и всеки един човек. Мортир се обърна към Браг и Лоуг:
-Момчета, съберете оръжията или си изберете нови, има в излишък! Ако успеем да хванем и някой от избягалите коне толкова по-добре! Вдигаме си чуковете от тук по най-бързия начин. Когато потерята не се върне възможно е да тръгнат други. Искам час по-скоро да се отдалечим от това място. Освен ако не желаете да тръгнете нанякъде сами? Браг и Лоуг се спогледаха.
-Не! – отговориха в един глас.
-Добре тогав , да се размърдаме! Зак , ти какво чакаш?
-Ами аз …
-Изчезвай оттук! Прибери се вкъщи! Хайде, тръгвай! - Мортир нагази в реката и с усилие изтегли назъбения си меч от гърдите на мъртвия кон. Слънцето бе в зенита си, обливаше света с топли лъчи. Острието в ръката на Мортир бе обляно в кръв, Символа-Слънце се полюшваше на гърдите му и проблясваше отразявайки слънчевите лъчи.
-Вземи ме със себе си Мортир! – Зак не вярваше на ушите си , че изрича тези думи. Мортир погледна към него.
-Какво се мотаеш още?
-Вземи ме със себе си! – повтори отново Зак. Този път гласът му бе по-смел и силен.
-Глупости говориш пич! Хайде, бягай вкъщи! – след миг мълчание продължи. - Всъщност аз нямам нищо против но ти обърка думите Зак! Сещаш ли се за правилните думи с които би могъл да се присъединиш към тази компания? – Мортир бе забил поглед в момчето. Зак сведе очи.
-Не си готов да ги изречеш! Ти изглежда си свястно момче. Вярвам, че разбираш за какво става дума! А това, че разбираш е все пак напредък! За какво ти е всъщност да тръгваш с нас? Може да срещнеш смъртта на всяка крачка!
-Ще ме вземете ли с вас? – Зак бе придобил упорито изражение на лицето и се взираше в Мортир.
-А, виж това е интересен въпрос! Ще го вземем ли с нас момчета? – Мортир погледна Браг и Лоуг.
-Не! – Браг клатеше глава непоколебимо.
-Невъзможно! – Лоуг бе категоричен. Мортир се обърна към Зак , повдигайки рамене в красноречив жест.
-Аз съм “за” , приятел, но … Сам виждаш, двама на един. Няма как, тук се срещнахме и тук ще трябва да се разделим! Зак сведе нещастно глава и заподсмърча отново.
-Не мога да се върна сам Мортир! Ще се изгубя!
-Няма страшно Зак! Какво би могъл да срещнеш в дивата гора? По-страшно животно от човека няма! Нали така! Всички зверове, е почти всички бягат от хората. Е, би могъл да се натъкнеш на някой избягал роб който ще си сготви вечеря от теб. Какво толкова? - Зак бе забил лице в шепите си и подсмърчането му се превръщаше в рев. Зуза се приближи до него и внимателно го подуши. После тръсна малката си глава и се отдръпна. Мортир се спогледа с Браг и Лоуг, подсмихна се и се приближи до тях.
-Дали да не направим компромис момчета?
-Той е безполезен, но ти решавай! – Браг бе намръщен.
-Не Браг! Трябва да го решим заедно! Лоу , помисли и ти ,дали би могъл да промениш решението си. Момчето е добро, може и да излезе нещо от него!
-Обричаме го на смърт Мортир! – Лоуг гледаше в земята. – Ние сме бегълци и убийци! Ще ни преследват и гонят докрай! Рано или късно ще ни сгащят на тясно и тогава ще се мре! По-безопасно е за него ако потърси обратно пътя към дома. - Мортир въздъхна. Вероятно Лоуг бе прав, че го обричаха на смърт ако се присъединеше към тях.
-Вземи оръжието , потърси коня си и хващай пътя! - Мортир започна да събира своите неща разпръснати около огъня. Зак се обърна и пое към храсталаците влачейки дългия си меч по земята. Слънцето бе изминало три четвърти от небесния си път. Не успяха да открият кон наблизо. Взеха всичко което можеха да използуват от мъртвите. Мародерството бе на мода напоследък в живота на Мортир Некронакс! След половин час поеха на път.