автор: Remembrance

Обувките й се оказаха твърдо залепени за земята. Тя се опита неколкократно да ги раздвижи, но без всякакъв успех.
- Не мога да мръдна! – сподавено се обърна тя към спътника си.
Той огледа добре положението и веднага изрече:
- Събуй се.
Тя последва съвета му.
- A как ще продължа?
- Ще ти вземем нови обувки.
- Как ще вървя дотам?
- Боса.
Той продължи напред мълчаливо. Тя вървеше след него. Съзнанието й беше напълно изпразнено. Опита се да мисли и да каже нещо – но никакви думи не й идваха. Само ходеше след него, поглъщайки присъствието му.
- Знаеш ли накъде вървим? – все пак попита тя накрая, доволна, че е успяла да измъкне нещо от смутения си ум.
Той поспря, погледна изпод вежди и тихо промълви:
- Да. Ти не знаеш ли?
Тя се усмихна притеснено.
- Аз следвам теб.
- Това не е достатъчно.
Тя преглътна тежко.
- Така като говориш ми става малко страшно.
- Страшно? – учуди се той. – Не трябва да ти става страшно. Просто се замисли. И се огледай наоколо. Ти огледа ли се?
- Май пак изоставам с материала – тъжно каза тя. – Ти винаги виждаш по-напред в нещата.
- Хайде, просто се огледай – меко каза той. – Няма нищо страшно, повярвай.
- Разкажи ми първо ти. Така ще съм по-спокойна.
Той въздъхна.
- Все пак те е страх.
Тя се усмихна криво.
- Съжалявам. Знам, че не трябва.
- Не че не трябва. Но няма смисъл. Нали съм тук. Пък и наоколо няма нищо, от което да се страхуваш. Хайде, опитай.
Тя вдиша дълбоко няколко пъти и погледна около себе си с отворено сърце, така че да види къде е. Първо съзря калдъръма, по който вървеше. Топли, селски камъни, с поникнали треви между тях, а покрай пътя се поклащаха от вятъра цветя в ярки жълти и червени цветове. Това й даде кураж да повдигне главата си и да огледа повече. Малки, красиви каменни къщи се нижеха около тях, снабдени с цветни капаци на прозорците и покриви от ярки керемиди.
- Красиво е! – въодушеви се тя.
Той кимна, но остана със сведена глава.
- Да вървим.
Те поеха отново по пътя. Тя ситнеше след него, не смееща да продума и звук. Той спря за миг и й подаде ръка:
- Ела до мен.
Тя се приближи и продължиха напред хванати за ръка.
- Тук има ли хора?
Той кимна.
- Ще се запознаеш с тях.
- Ти ли живееш тук? Отдавна ли?
Той я погледна замислено.
- Ще разбереш.
„Странен отговор” – помисли си тя, но замълча.
Пристигнаха пред някакъв магазин. Доколкото успя да види през витрината, в него се продаваха всякакви неща, но най-много я впечатлиха обувките. Изглеждаха меки, удобни, в земни цветове, които тя хареса много.
- Влез и си избери. Аз сега ще дойда – тихо каза той и се отдалечи.
Вътре я посрещна много приятен възрастен господин и в спонтанно съгласие тя успя да премери и избере най-подходящите обувки, които беше носила някога през живота си. След миг се появи и той на вратата.
- Всичко е готово. – продума той.
Възрастният продавач му кимна леко с глава.
- И ние сме готови, майсторе.
Тя не успя да сподави учудването си при това обръщение.
Продавачът се усмихна.
- Не знае още къде е, нали?
Майсторът кимна.
- Момиче – каза старият господин. – Той е създател на това място тук, художникът му, архитектът, строителят. Всяка щриха е плод на неговите ръце и ум.
Това я смая.
- Ела – каза Майсторът. – Ще ти покажа нещо.
Тя тръгна, объркана, но с новите си най-удобни обувки, като и този път той я хвана за ръка и я поведе по улиците. Сега тя вече виждаше много хора, домашни животни и растения – много растения навсякъде. Слънцето огряваше топло и й се стори, че чува шум на река наблизо. Хората леко им кимаха, когато минаваха покрай тях – така незабележимо, така неангажиращо. Тя им се усмихваше. Накрая стигнаха до средно голяма къща насред поляна с много дървета, а в далечината съзря и малко езеро, потънало във водни лилии.
- Добре дошла – каза той. – Добре дошла в твоя нов дом.
Тя едва преглътна.
- Моят нов дом?
- Всъщност малка корекция. Нашият нов дом. Създадох този свят за теб.
Думите не биха могли да опишат какво се случи в този миг в душата й. След първоначалните бури на объркване придойде и мек вятър на радост и постепенно тя се потопи в обкръжението.
- Може да идваш тук винаги, когато пожелаеш. А може да останеш и завинаги - добави той. – Аз ще съм тук.
Той извади нещо от джоба си и й го подаде.
- Ето ти и ключ. Не че ти трябва за тези врати, тук няма кой да нахлуе. Но ключът ще те довежда – само трябва да го погледнеш и да пожелаеш да се окажеш тук.
Тя взе ключа и се усмихна.
- Благодаря ти. Това е всичко, което желая. Прекрасно е и ти благодаря.
Той също се усмихна, успокоен.
- Не знаех дали ще ти хареса.
- Ти шегуваш ли се? Това е най-прекрасното място във вселената. И съм безкрайно щастлива, че ще го споделям с теб.
Той я прегърна и влязоха.