автор: kcekce

29.

В крайна сметка изгубих броя на ударите за деня. Старателно ме удряха само по лицето – първо, за да ме накарат да млъкна и второ – явно бяха получили инструкции да пазят плода.
Аз обаче успях да затрудня опитите им да ме укротят дотолкова, че да извикам името и прякора на Ленц поне десет пъти и да повторя още толкова пъти фразата “Бейкър те лъже”. Използвах познатите от едновремешните ми тренировки по джудо похвати, за да се измъквам лазейки по корем и да продължавам да крещя. И знаете ли, кое беше за мен най-смешното? Бях казала на Бейкър истинския код за личната лаборатория на Ленц. Направо да пукнеш от смях! Но той просто нямаше да посмее да го използва, защото не ми вярваше. Докато ме шамареха Смърделин се кискаше тихо някъде в дъното на мислите ми, представяйки си цялата нелепост на ситуацията. Бейкър нямаше как да предположи, че аз нямам нищо против безредиците в “диспансера”, пък нахълтването му в лабораторията на шефа непременно би предизвикало такива. Както и да е, изпях си песничката пред камерите, изядох си заслужения бой, след което ме замъкнаха в нова стая. “Сто на сто я наблюдава само Бейкър!”, помислих си аз. И се започна едно чакане...
Стомахът ми надаваше гладен вой, докато аз продължавах дебилно да се кискам наум като твърде едър първокласник, набутал успешно кабърче под нечий задник. Наистина ми се искаше някой ден да кажа достатъчно убедително на Бейкър, че кодът е бил истински и да му се изсмея в лицето... Всъщност точно това трябваше да направя при следващата ни среща. Ами да! Да го оставя да се бори със собствените си съмнения вместо с мен. Това щеше да ми спечели допълнително време, докато чаках Ленц да се намеси и да вземе нещата във всемогъщите си ръце. Цялата шумотевица, която вдигнах в коридора, рано или късно щеше да стигне до ушите му. Бейкър просто нямаше как да се е наговорил с целия персонал, все някой щеше да пропее. А дотогава? Какво щеше да направи докторчето? Можеше да се опита да ме скрие на друго място и да продължи да ме притиска за кода. Междувременно щеше да му е доста трудно да обясни на Ленц, защо обектът вече не е в Диспансера и къде точно е изчезнал. И по чия вина. Копеленцето явно не умееше да лъже толкова добре, колкото мен... Какви лъжи всъщност, че аз направо си говорех чистата истина през повечето време! Пък това, че няма кой да ми повярва, не е мой проблем...
А проблемите ми бяха доста битови. Глад, схванати заради белезниците ръце, натрити мазоли по китките, дразнеща лепенка на устата, подпухнала и боляща физиономия, натъртени ребра. И на всичкото отгоре – скука... Зяпах в точка и се абстрахирах от физическите неудобства. “Няма да ме преборите с китайски мъченийца, кретени”, помислих си аз и се наместих по-удобно в леглото. Хич не ми пукаше нито от болката, нито от глада, нито от това че съм гола. Бях си калявала тялото и духа с далеч по-неприятни изпитания в същата сграда навремето. За сметка на това тия от личната ми охрана изглеждаха притеснени. Какво ли им беше обещал докторът, за да ги накара да си мълчат? Май вече се чудеха, дали си заслужава цената. Опитах се да поспя, докато поотшуми болката по ударените места.
Бейкър се появи лично няколко часа по-късно. Все пак бях успяла да заспя, наложи се да ме събудят. В стаята имаше часовник, по който се ориентирах колко време е минало от последната ни среща. Бейкър пръждоса охранителите навън и затвори вратата след тях. Изглеждаше нервен. Кимнах му свойски за поздрав, усмивката ми едва ли щеше да бъде възприета правилно, изкривена от лепенката и подутините по лицето ми. Той се приближи с бърза крачка и отлепи дъгтейпа с рязко движение. Смръщих се за момент, лепенката разкървави наново едно сцепено място на долната ми устна.
- Не си мисли, че ще допусна да ме въртиш на пръста си. – започна Бейкър заплашително.
- Изобщо не ми е и хрумвало такова нещо. – свих рамене аз. Гласът ми беше дрезгав, прокашлях се, за да прочистя гласните си струни.
- Ти уж бързаше за някъде? – подхвърли той саркастично. – Може да почакаш още доста време и ще се погрижа да не ти е приятно.
- Ти също бързаш за някъде. Дано на теб ти е по-приятно чакането.
Моментът назряваше, сърбеше ме езикът вече да си започна играта.
- Нищо хубаво няма да ти се случи, докато не ми дадеш кода.
- А на теб? – запитах аз риторично. – А и аз вече ти дадох кода.
- Лъжеш.
- Не лъжа.
- Минути преди да кажеш онази цифра заяви, че за нищо на света няма да ми дадеш кода.
- Именно. Ти няма да посмееш да го използваш, защото не ми вярваш. Защо да не ти го кажа?
Този път действах без подигравки и хилене. Безизразна и спокойна физиономия, равен тон. Бейкър ме гледаше занемял, не знаеше какво да каже.
- Не може да си ми казала реалния код! – просъска той накрая.
- Ако искаш мога да ти кажа друга цифра. – свих рамене аз. – Но всеки друг код, който чуеш от устата ми, ще е грешен. Ще трябва да избереш сам кое от думите ми е истина – това, че никога няма да ти кажа кода или самият код. Ако решиш, че първото е истина, от мен повече няма какво да научиш. Във втория случай също.
Бейкър изглеждаше бесен. Много ясно си представях, доколко точно го побърква цялата ситуация. Даде израз на емоциите си с един пълноценен цигански шамар, който ми завъртя главата на деветдесет градуса. Притворих очи и изпъшках тихо, докато поотшуми първоначалната болка.
- Ще ти кажа и още нещо от сферата на голата истина. – продължих после. - Няма как да разбереш дали този или който и да било друг код е истински, докато не го пробваш. Всъщност идея си нямам какво искаш от мен в момента. Разтоварваш си нервите ли? Или пробвай кода, или се откажи от тъпата си идея и докладвай на Ленц.
Продължавах да говоря с абсолютно безизразен тон. Спокойно и сериозно. Нямах желанието да предизвиквам Бейкър да ме подлага на изтезания, просто защото съм го вбесила. Пък той дълбоко в себе си знаеше, че няма смисъл от това. Беше прегледал личното ми М-досие тук, беше гледал видеозаписите. Виждаше настоящата мен сега на живо, по-корава, по-осведомена и по-мотивирана от онази Мирна в килийката. Знаеше, че изтезавана или не мога да го излъжа без да ми трепне окото. И оставаше единственият възможен отговор – да пробва кода. А аз не му бях виновна, че не ми вярва. Бейкър помисли известно време, поуспокои се и пусна една тънка усмивчица.
- Имам една идея. Един начин да ме убедиш, че казваш истината.
- Цялата съм слух.
- Ще те затворя в една от килиите. И ще отида да пробвам кода. – направо мед му капеше от устата. – Ако кодът се окаже фалшив, охраната ще ти пусне от всички възможни газове, с които разполагаме, смъртоносните включително. Как ти се струва идеята?
- Гениална мисъл. Съгласна съм. – отговорих аз сериозно. “Какво толкова, най-много да умра”.
- Нали не искаше да ми даваш кода, защото съм щял да направя бели? – подхвърли той саркастично.
- Размислих. – той за момент се усмихна подигравателно, но усмивката му се стопи на следващата ми реплика. - Предпочитам вие тук да се избиете помежду си, вместо да се избивате взаимно с моите хора.
Той ме загледа изпитателно, отвърнах му с твърд поглед в очите и каменна физиономия. Ако при предишните ни разговори постоянните ми циркове и шегички го разсейваха от сериозността на проблема, този път го оставих да се замисли наистина върху мотивите ми. Изненадващо видях искрици страх в очите му, докато изучаваше посинялото ми от удари но невъзмутимо лице.
- Предпочиташ ние да се избием помежду си значи? – попита той злобно.
- Разбира се. Колкото по-малко от вас останат живи, толкова по-лесно ще им е на моите хора като дойдат. – продължавах да го гледам в очите без излишни мимики.
- Защо тогава ме навиваше да докладвам на Ленц? – Бейкър започваше пак да се ядосва.
- Ако докладваш на Ленц, никой няма да пострада. Но виждам, че ти няма да му докладваш, каквото и да ти приказвам. Така че предпочитам вие тук да започнете тъпата си и безсмислена смяна на властта, преди да са дошли хората ми. Както сам спомена преди малко – бързам за някъде.
Той посегна да ме удари пак, но все пак се спря, май просто не искаше да си изпуска нервите. Гледаше ме с омраза, явно го дразнеха хладнокръвните ми коментари за това, колко ще ми е удобно те да се избият помежду си.
- Ще помисля още малко по въпроса. Ако междувременно решиш, че си се сетила за някой по-автентичен код, винаги можеш да ми го кажеш.
Кимнах одобрително.
- Мисли колкото искаш, нямам нищо против. Колкото повече се забавиш, толкова по-голяма е вероятността Ленц най-сетне да разбере за случилото се и да реши проблема почти безкръвно. Като елиминира само теб.
- Нагла кръвожадна кучка. – изсъска той насреща ми.
- Виж ти, кой го казва. – подхвърлих аз със все същия безизразен тон.
Бейкър се обърна рязко и излезе, вместо него в стаята влезе охраната. Усмихнах се на нещастника, който дойде да ми залепи лепенка на устата. Копойчетата изглеждаха още по-притеснени от преди. Все пак видяха Бейкър да излиза нервен и вбесен, докато аз продължавах да си седя тук с невъзмутимо изражение на подпухналата мутра. Започвах да им взимам страха – и на тях, и на самия Бейкър. “Треперете, нещастници!”, пропя шеговито Смърделин в бръмчащата ми от зумера глава. Докторът започваше да ми вярва, това беше очевидно. Какво ли решение щеше да вземе? Аз лично предпочитах да докладва на Ленц. Или да го убият възможно най-скоро и да докладват за мен на Ленц. “Май наистина съм кръвожадна кучка”, засмях се аз наум. Изобщо не ми харесваше да водя преговори с тоя обсебен от егото си кретен, пък и той май вече не беше много в състояние да разсъждава разумно. Беше си затворил голяма част от вратичките към мирното разбирателство с Ленц... Най-вероятно щеше да рискува наистина да използва кода. Трябваше да измисля начин да го елиминирам междувременно. Ако този изрод превземеше монопола над зумерите, сигурно щеше да ме затвори в някоя дупка да ме изследва. И тогава вече наистина щеше да се наложи да си прехапя езика...
Бейкър дойде пак около три часа по-късно. Беше се успокоил, дори докарваше някакъв решителен вид. “Заложил е всичко на карта и ще пробва”, предупреди Смърделин. “Виждам”, отвърнах аз мислено. Ръцете ми се бяха схванали ужасно вече, близо дванадесет часа се бях въртяла с белезници зад гърба. Поизправих се в седнало положение и посрещнах Бейкър със все същото сериозно изражение на лицето. Което би трябвало да казва “Стига глупости, време е да говорим по работа”. Докторът разлепи моята лична кутия на Пандора по-внимателно този път. Облизах устни, имаха вкус на кръв и лепило.
- Все още ли си съгласна с моя план? – попита той спокойно. Аз кимнах категорично.
- Абсолютно. Вече ти обясних мотивите си. – “Спечели още малко време!”, изрева някаква аларма в мозъка ми. Трудна задача, с тази моя двойна игра бях поставила и Бейкър в припряно положение... Може би трябваше да си изиграя картите иначе. Но нали според легендата ми и аз си налагах да бързам? Не трябваше да ми проличи, че протакам.
- А какво каза, че ще стане иначе?
- Кое точно – това, че всички и без това ще си получите всичко или това, че Ленц ще те сгащи? – попитах аз с академичен интерес.
- Какво точно имаш предвид под това, че всички ще си получим всичко?
- Ще имате свободата си от монопола над зумерите, който се опитваш да превземеш в момента.
- Как? – натърти той.
- Подробностите ще ги кажа само на Ленц.
- Кажи ги на мен.
- Казах ти достатъчно, за да си вземеш решението. Повече обяснения няма да ти давам.
- Защо? – Бейкър все още запазваше самообладание, надяваше се да получи повече данни.
- Защото така ми е удобно. По редица причини, които не те засягат.
- Започваш да прекаляваш с нахалството си. – каза той заплашително. Аз поклатих глава.
- Ни най-малко. Просто знам, колко точно бързаш. Разбери, на мен ми е все тая. Изобщо нямаше да съм тук, ако ми пукаше дали ще умра. Търся контакт с Ленц, защото това ще спаси животите на достатъчно голяма част от вас тук. Ти обаче искаш да ме запазиш за своя лична употреба. Добре, при това положение предпочитам да си направиш превратчето и да подготвиш терена за моите хора. И двата варианта ме устройват, защото предполагат по-малко жертви сред хората, на които държа. Според моите лични приоритети те са на първо място, а вие на последно. Разбираш ме правилно, надявам се?
- Искам да чуя това, което би казала на Ленц. И ще те накарам да ми го кажеш.
- Накарай ме. – свих рамене. – Казах ти вече – случи ли се нещо с детето, изобщо не ми пука дали ще живея. Пък ще ви бъде доста трудничко да ме спрете, ако реша да се самоубия. Откак лежах в една от килиите ви станах много по-изобретателна.
- А как ти звучи игли под ноктите? – запита Бейкър, гледайки ме високомерно. “И въпреки това спазва дистанция по-надалеч от краката ми”, подсмихнах се аз наум. Още болка? Какво толкова, добре. И без това моят план “А” беше да си отхапя езика...
- Звучи ми като да нямаш достатъчно време за това. Защото аз няма да се пречупя бързо, ако изобщо се пречупя.
- Какво ще кажеш да пробваме? – усмихна ми се той гадно. Закимах ентусиазирано.
- Ако това ще ускори нещата, разбира се. Заповядай.
Самоувереното ми съгласие го накара да се замисли за момент. Но само за момент, той нямаше повече време за губене. Бейкър извика охраната да влезе и извади от джоба си медицинска игла. “Тоя наистина умира от желание да ме тества, дали блъфирам!”, помислих си аз с кофти предчувствие. А и ме мразеше и в червата на всичкото отгоре. Започнах да се самонавивам за това, което ме очакваше. От мен се иска нулева реакция. Може и смях, но по-добре не, току-виж го приел за израз на емоция. Тотален непукизъм и нищо повече. Повтарях си тези неща, докато охраната ми залепяше наново устата. Подадох лице към лепенката сговорчиво. Раздадоха се няколко команди, абстрахирах се от тях и се постарах да се концентрирам. Единият от охраната седна върху краката ми и ме приведе напред, почти не ми остави място да дишам. Някой от другите ми хвана ръцете зад гърба. Наложих си да не се съпротивлявам. “Покажи им, че при теб това не работи!”, зави поредната аларма в главата ми.
Високият ми праг на болка се дължеше на многото преживяна болка. И може би на умението ми да се съсредоточавам въпреки нея. Замислих се, кога от всичките пъти съм си налагала да преодолея болката без реакция... Бях си правила тежка операция на лявото коляно, след която последва болезнена рехабилитация. Но го раздвижвах на чиста злоба и инат, напредвайки с тихо съскане два пъти по-бързо, отколкото трябваше. Рехабилитаторите ми се караха, че не викам, когато ме боли, но аз упорито стисках зъби за каузата. “Това е!”, насочи ме Смърделин. “Разчитам на теб, копеле”, отговорих му аз. Затананиках си наум една любима песен с по-груби жици и се отпуснах напълно... Болката нахлу в мозъка ми като вълна, от вътрешната страна на клепачите ми заплуваха червени кръгове. Аз просто си повторих, че не бива да си позволявам да трепна дори и продължих да си тананикам мислено. Оставих Смърделин да охка и пъшка някъде из главата ми. Да изпада в крайности, крещейки и псувайки на майка и други роднини. Извън черупката ми обаче всичко изглеждаше спокойно. “Ти си някаква шибана шизофреничка, да ти еба майката!”, нареди ме и мен въображаемият ми приятел. Втори пръст...
Всичко приключи достатъчно бързо. Бейкър явно реши, че няма смисъл да се занимава с поредния нокът, при положение че дори и пръстите ми не трепваха от цялата работа. Смърделин още мънкаше нещо за трижди проклетите недоклатени мазохистични шизофренички някъде из ума ми, докато ме изправяха седнала. Леко ми се виеше свят, сигурно заради напъните ми да се концентрирам допреди малко. Двата пострадали пръста на лявата ми ръка пулсираха болезнено. Наложих си да се вкарам в час, надавайки едно мислено “шът!” към Смърделин. Онзи, който ми седеше върху краката, махна лепенката от устата ми.
- Искаш ли още? – гласът на Бейкър беше самоуверен, но биеше на кухо. Не виждах лицето му, беше седнал на леглото зад гърба ми.
- Разбира се, ако имаш време за губене. – отвърнах с възможно най-равния тон.
- Знам, че те боли, колкото и да се правиш на недосегаема.
Тук вече си позволих да се изсмея презрително.
- Въпросът е, дали ми пука, че ме боли, инквизиторчето ми. Имаш ли време да анализираш това?
Усетих по разклащането на матрака, как Бейкър стана рязко.
- Продължавайте да я наблюдавате, както преди. – даде той кратка команда на охраната, преди да излезе.
Твърде тежкият педал слава Богу най-сетне стана от краката ми. “Е, все пак си спечелих време”, окуражих се аз кисело. Мамка му, как болят тия пръсти! Намуших се с глистовидни движения под одеялото и се наместих на леглото в удобна за спане поза. Затворих очи и изкарах следващия час от живота си, въздържайки се да не дам никакъв израз на болка или негодувание на лицето си и да не си разтрия пръстите. После Бейкър дойде пак.
- Ще пробвам кода. Знаеш условията – отиваш в една от килиите.
- Вече е твърде късно да се откажеш, а? – констатирах аз. – Няма проблеми. Да ти повторя ли кода или си пазиш запис на срещата ни?
Той не ми отговори, но вместо това махна заповеднически на охраната. Пак ми залепиха устата (изглежда бяха се наплашили порядъчно от нея) и ме поведоха по коридора. Ето я и свободната килия, гостоприемно отворена. Дано това да не е просто номер, за да ме вкарат вътре без съпротива... Преди да си тръгне, Бейкър подхвърли:
- Ако се активира алармата на лабораторията, свършено е с теб. - “Безценна информация!”. - Сигурна ли си, че си ми дала верния код?
Кимнах му утвърдително, с лепенката на устата нямаше какво друго да направя. Вратата се затвори и останах сама в бялата килийка. “Докато стигне до лабораторията ще минат около три минути”. Започнах трескаво да търкам лепенката на устата си в рамото си, напъвайки от другата й страна с език, духане и слюнка. “Хайде де!!!”. Скапаният дъгтейп се инатеше въпреки всичките ми усилия. Най-сетне успях да го отлепя от едната страна и го забърсах в другото си рамо с едно рязко движение. Лепенката остана да виси на лицето ми, закачена за единия си ъгъл.
- Дадох му грешен код! – обърнах се към най-близката камера. Камерите не се виждаха, но аз много добре знаех, къде са разположени. – Имате още около две минути време, преди да сте затънали заедно с Бейкър. Докладвайте на Ленц незабавно и ще си измиете ръцете.
Говорех бързо, отчетливо и спокойно. Трябваше да ги убедя да закопаят Бейкър, преди да се е върнал.
- Кодът е грешен. – повторих убедително. – Бейкър ще бъде заловен, после ще потърсят кой му е помагал да укрива информация. Но вие просто сте изпълнявали нареждания. Сигнализирайте веднага, че той се опитва да нахълта в лабораторията на Ленц. И ще сте чисти. След около минута няма да имате този шанс.
Не чух никакъв отговор разбира се. Продължих да повтарям, че кодът е грешен и т.н. Те нямаше да ме убият, докато не чуеха алармата. А нямаше как да я чуят, при положение че даденият от мен код беше валиден. “Предайте копелето!”, замолих се аз наум. Исках Бейкър да се разкара завинаги от живота ми и да започна най-сетне да преговарям с Ленц. Дали ще успея да ги убедя с тези няколко думи? Исках никой и никога да не разбере, дали съм дала верен или грешен код. Представях си Бейкър с куршум в челото, едвам посегнал към цифровото табло пред лабораторията. “Измийте си ръцете, предайте го, продажни нещастници!”.
Изтекоха около три минути. Спрях да държа реч през камерата, бях се задъхала леко. “Сега вече или са го предали, или е влязъл в лабораторията”. Седнах по турски в центъра на килията и си наложих спокойствие. “Просто трябва да го изпеят, не може да са чак толкова лоялни!”, виеше Смърделин в главата ми. Обърсах за пореден път лицето си в рамото и лепенката най-сетне падна от бузата ми. Поне от нея се отървах... Затворих очи, сякаш медитирах, и зачаках нетърпеливо нещо да се случи...Пет-десет минути по-късно чух вратата на килията да се отваря. Нечий непознат глас попита:
- Това ли е тя?