автор: silence

Чакам на един светофар за ляв завой.
Пред мен се е проточила опашка от коли и имам време да разгледам хората по тротоара.
Виждам как студентите се събират на групичка и жестикулират забързано - явно ги чака поредния изпит. Поглеждам съжалително малкото момченце, чиято майка буквално го влачи по улицата. Подсмихвам се на девойчето, опитващо се да усмири вързаното куче. Виждам едва влачещия се младеж - явно е имал "тежка" вечер, а трябва да се работи.... Ето и една определено делова жена - слиза от такси и токчетата й забързано отекват по тротоара. Там подскачайки на едно място заради светофара и със задължителните слушалки на уши, един бегач се връща от кроса си в градината.
Сутрин е. Мирише на дъжд. Мирише на море. Мирише на лято.
С периферното си зрение регистрирам спиращата до мен кола. Обръщам се още малко, защото ми се стори, че мъжът в нея ми се усмихна. Заглеждам се. Не, не го познавам. Но той наистина ми се усмихва. Получудено и полуразвеселено му се полуусмихвам полулюбезно и аз. С крайчеца на окото разглеждам гладко избръснатото лице, влажната коса и почти улавям мириса на афтършейва му. Ах, как обичам да ми мирише на мъж!
Изведнъж той започва да ми показва с пръстите си цифри. Смръщвам вежди неразбирайки. Телефон? Мразя такива свалки!!!
Той се усмихва още по-широко и посочва радиото. Ахаааа, бързо сменям честотата под неговото ръководство. Изведнъж от тонколоните избухва рокендрол и аз подскачам леко. Той се засмива и почти чувам как смеха му кънти в колата.
Светва жълто. Той хваща по-здраво волана и превключва на скорост. Обръща се към мен и ми смигва. Тук вече и аз се разсмивам с цяло гърло и му махвам с ръка.
Колата потегля. Затварям очи. Не искам да виждам номера. Но за миг си представям как след секунди ще звънне телефона и в ухото ми дълбок мъжки глас ще попита "хареса ли ти песента?".
На предното стъкло пада една капка. После още една. Небето плаче, а аз се умихвам.
Добро утро! Денят е прекрасен, нали?