автор: kcekce

10.

Дотук с надеждите ми, че ще имам време да се захвана с отдавнашните ми планове, след като активираме потока. Вместо това – ей ме на за пореден път, занимаваща се с организацията и координацията на неща, които всъщност не ме касаят пряко.
Всичко мое и наболяло – пак на заден план... С Йохан се впуснахме да гоним две цели – първа, да организираме така хората, че да възстановим центъра за изследване на темпоралните явления и втора, да преместим базата възможно най-бързо, защото нямахме представа, в какви контакти с околния свят е тази база в дадения поток. Междувременно организацията се оплиташе в спънки като чисто лингвистично неразбирателство, липса на площ за настаняване на цялата навалица и тотално темпорално невежество сред повечето освободени пленници. Което ще рече, че основно двамата с Йохан бяхме ангажирани с повечето битови въпроси и със снабдяването с храна. Прибавете към цялата картина и това, че повечето от хората бяха полуумрели от глад и силно афектирани от престоя си в белите килийки. Общо взето положението можеше да се определи като едно огромно и ужасно объркване.
Човек, имащ власт на времето, съвсем спокойно може да се помисли за Бог. Да се заблуди, че има цялото време на света, че е вечен и че е способен да изтрие всичко, което не му изнася. Но всъщност си оставаме просто човешки същества. Само дето сме развили една дарба в повече от останалите. Както се случва в повечето ситуации, ако нямаш акъл и познания да се възползваш от възможностите си, или правиш ужасни грешки, или се мъчиш като грешен дявол. Разполагаш с цялото време на света ли? Само ако имаш място сред потоците, където да се наспиш спокойно. Лично аз си бях изтрила моето такова. Иначе, да, можеш да се върнеш в който момент си поискаш и да довършиш това, което си започнал. Но междувременно в Мрежата се образува ново разклонение на потока, в което теб те е нямало. Малко е объркано, нали? Да речем, докато аз се наспивам, за да се върна после в потока на „Диспансера” и да си свърша работата, от потока се пръква ново поточе, в което хората са стояли без храна или без спални чували. Разбира се, мога да изтрия този поток. Но знае ли се, кой от всички хора на света е осъществил най-съкровените си мечти точно в този поток? И имам ли нужната безскрупулност, за да го изтрия?
Явно я нямам. Вече бях изтрила изключително важни за мен моменти. Може би някои изпълнени с болка, може би някои нежелани. Но в крайна сметка това, което най-много исках да изтрия, а то беше мен самата, каквато ме бяха направили тези обстоятелства, си остана. Изчезна всичко друго. Не сте се сблъсквали с толкова голяма отговорност. Отговорност за цял един свят. Йохан ми беше обяснил, че повечето темпорални медиуми се активират именно при сериозен стрес и изтриват потока си. Аз обаче не можех да оправдая действията си с тази проста статистика. Бях го направила аз и никой друг. Някъде в този поток някой беше изживял щастието на живота си, а аз го бях изтрила. Представете си го като компютър, в който не можеш да изтриеш един-два файла, а само да преформатираш целия харддиск. Заминават си адски много неща. И тук нещата не се измерват в терабайти, а в нещо много по-грандиозно.
Всъщност един тъй наречен темпорален „Бог” чисто и просто не е способен да изтрие само един-два файла. Въпреки че има властта да изтрие почти цялата вселена, стига да е малко по-силен. А ако остави за последно основния поток, където се е родил, може да затрие всичко. Просто да изгори всичко заедно със себе си. Може би затова самата природа на нещата беше направила така, че медиумите да се активират само след като преминат един наистина сериозен и поучителен житейски път. Дори и само от тази гледна точка използването на зумерите е крайно погрешно. Защото дава власт на хора без натрупан багаж от вселенска съвест. Както и да е, аз лично стигнах до извода, че няма да трия повече. Остана ми свободата да създавам свои потоци. С ясното съзнание, че не съм Бог, нито вездесъща и всезнаеща. Просто да създам поток, в който да има нещо прекрасно. И което го няма в другите потоци. Сигурно ще си кажете, че не съм много права. И няма да сгрешите. Но прекрасното трябва да го има. Или поне да се опитаме да го създадем.
Но както споменах по-горе, тези мои планове трябваше да почакат. Защото други неща стояха на преден план. Намирането на нова база в Мрежата изискваше набиране на финансови ресурси и лично присъствие. И всичко, което би ви се наложило ако решите да купите хотел някъде. Като не броим безбройните лъжи, измами и проблеми покрай набавянето на легални документи в дадения поток (сигурно ви е ясно, че никой от нас нямаше дори паспорт), оставаше цялата безкрайна разправия със закупуване и прехвърляне на собственост, както и оборудването й с какво ли не. Междувременно Йохан се беше заел с провеждането на образователни лекции за освободените медиуми, за което изобщо не му заблазявах. Всички не-лекторски въпроси паднаха на моя гръб.
Докато Йохан подготвяше повече или по-малко способните да ми помогнат, аз се щурах напред-назад като обезумяла. Към средата на процеса в набирането на средства се включиха още десетина души, за което бях много благодарна. Такова бързане и такава преумора не бях изпитвала досега. Говорете ми после за власт над времето и всесилност. Чувствах се като най-обикновен смазан от отговорности човек, който не сварва да свърши в една минута пет неща наведнъж. Никога не съм се чувствала, като да имам по-малко време. Вместо да ми помага, то просто ме притискаше.
Междувременно за пръв път в живота си навлизах в дебрите на черния пазар, издирвайки незнайни канали за издаване на паспорти (фалшиви или не). Възползвах се от това, че съм жена, за да се правя на случайно изпратен (тип „набутан”) парламентьор. Моята незапомняща се външност също беше от полза. Среден ръст, средно телосложение, светлокестенява коса, физиономия без особени характерни черти. Различните типове пиърсинг по мен бяха отстранени още при влизането ми в диспансера, татуировки нямах. От тези чудни дадености човек може да направи всичко, ако иска да заблуди някого. Все пак се стараех да не се набивам между шамарите или пред очите на изпълнителната власт. Склонността ми да дрънкам твърде много също ми свърши страхотна работа. Като снесеш на някого огромен поток информация, не е способен да запомни каквото и да е в подробности. Особено ако можеш да лъжеш като дърт циганин, и то грубо. „Едвам го измъкнахме от затвора, пич, дай да измислим нещо!”. Ако ще е лъжа, да е рошава, като нищо друго не се връзва. Чуждестранен затвор, наркотици и т.н. Иначе следвам правилото, че лъжата трябва да е възможно най-близка до истината. Но в случая - къде ти истина... На нужните хора не им пука толкова защо, важното са парите и приемливото обяснение. Йохан се притесняваше ужасно за мен, и то с право. Даде ми поотлежала информация от личния му опит, която не ми свърши много работа. Както и да е, всичко завърши с безусловен успех.
Възнамерявахме да се установим в точно определен поток и да се чувстваме (и да изглеждаме) като легални граждани. В тази връзка изкарвах на хората най-различни по националност и местожителство паспорти. Първо, за да не изглеждат нашите хора подозрително ако не говорят местния език и второ, за да могат спокойно да се представят за хора от други градове, тъй като никой местен не ги беше виждал. Впрегнах цялата си фантазия да лъжа по какви ли не начини, изкарвайки паспортите по различни канали. Част от тях успях да уредя по легален път – бежанци с изгубени документи и тям подобни глупости. За целта обаче трябваше да се включат и главните действащи лица, разигравайки театро. Плюсът в цялата работа беше, че можеха да се изпарят в Мрежата по всяко време, ако възникнеше проблем. Минусът беше, че трябваше да си изкарат правдоподобно „лице” пред институциите, за да не ги проучват по-късно. Като немскоговорящ Йохан стана основно „легално” лице за всички сделки, свързани с придобивка на недвижимо имущество. Не се разминахме и с рушветите, стига да минаваше този номер. Веднъж започната, цялата организация не трябваше да се проваля. Провалът означаваше да започнем всичко наново в друг поток. Това никой не го искаше, най-малко пък аз. За сметка на това имах до себе си хора, готови да дадат всичко от себе си за каузата. Човек е способен да направи много повече неща, отколкото си мисли, че може. Стига неволята да го пришпори. А ние на практика бяхме една жалка банда бездомници, на които им беше останала една цел в живота.
Веднъж основан, центърът ни можеше да покани специалисти или просто служители откъдето си иска. Основахме се в Берлин, град в който се сблъскват какви ли не хора от какви ли не националности, без да прави впечатление на никого. В по-краен квартал, пълен с емигранти. Избрахме поток, в който нямаше двойници на нито една личност от останалите сред нас. Това „останалите” ще рече, че някои от хората си заминаха. Голяма част от онези, които бяха прекарали над една-две години в белите килийки останаха. Всички, които бяха „изгорили” собствения си поток също. Но повечето слаби медиуми или новаци се изпариха към потоците си още в момента, в който разбраха, как става това. Някои от по-силните също се отидоха. Останахме тридесет и шестима души, от което донякъде ми олекна. Тази бройка доста се доближаваше до онази, с която бях свикнала – алпийски клуб от тридесетина души, от които десетима се нагърбваха с цялата работа.
Руското хлапе (откривателя на парада), с други думи Павел или Паша, остана с нас. Беше откарал в „диспансера” две години и осем месеца (прегледахме картотеките) и беше последен оцелял от семейството си. Чечня. Трябва ли да уточнявам, че беше изгорил потока си? Май няма нужда. Хлапето беше изкарало най-дивите си пубертетски години в килия три на три метра, отчаяно от живота. Сега държеше да го посвети на нещо смислено и се захвана да учи английски и физика. В същото време правеше всичко възможно, за да навакса с „темпоралния” материал и да ни помага при нашите експедиции из Мрежата. Коефициент 57 метасекунди.
Тим беше най-старото куче от цялата компания, ако говорим за опит с Мрежата. Белгиец на петдесет и две-три „субективни” години, на вид двадесетгодишен. Беше вилнял из Мрежата като медиум много преди да стартира цялата история със зумерите. Всъщност призна си, че е отказал да се включи в изследванията по „мирно” време, тъй като не му се е занимавало. Двамата с Йохан се познаваха, макар и бегло. Прекарвал си времето, държейки скромен семеен ресторант в едно малко белгийско градче. Тим беше изкарал около двадесет години („женен” не е точната дума) с жена от екипа на „Центъра за неврологични изследвания”, също медиум. Тя обаче вече не беше сред живите. Коефициентът й е бил над 150 метасекунди. Отстранена поради потенциална и много вероятна опасност за проекта. Тим беше престоял в бяла килия около три години. Сгащили го, когато дошъл да потърси жена си. Дори не са си направили труда да го търсят, знаели са, че ще дойде. Тим беше готов да се бори със зъби и нокти, за да не възникне подобна организация отново. Нямаше никакъв педагогически опит, но се нагърби да обучава новобранците. Справи се чудесно. Коефициент 73 (поредния мързелив талант) метасекунди.
Още една водеща фигура от екипа – Хесусита, родом от Мексико. Преживяла грозни битови перипетии, изтрила потока си, след което обикаляла по другите потоци към два-три месеца (и тя не можа да каже точно колко). Видима и реална възраст – около двадесет и три години. Интелигентен човек, който цял живот е търсил начин да започне да учи, вместо което намерил проституцията като начин да препитава многочленното си семейство. Има две сестри и трима братя из другите потоци, с двойничка „Хесусита” до тях. Хесусита имаше упоритост и воля за петима, въпреки че изглеждаше крайно спокойна през цялото време. Страхотен самоконтрол, феноменална способност за учене, позитивна нагласа. Един от най-стабилните елементи в цялата архитектура на нещата. Коефициент 67 метасекунди.
Друг ценен елемент – босненецът Слободан. Активирал се като медиум на четиридесет и седем години. Живял в Косово в най-гадните в историческо отношение времена. Гледал жена си да умира от рак на белия дроб, когато е бил на тридесет и шест години. Не могъл да направи нищо по въпроса. Лекар с медицинска практика над двадесет години. Ортопед-травматолог. Оправял ставните болежки на хората и се чувствал полезен, след което единственият му син загинал в размириците. Слободан изтрил потока си на момента, за разлика от мен. За сметка на това се озовал в бялата килийка, без да знае защо, също като мен. Коефициент 53 метасекунди.
Петер, около четиридесет и петгодишен. Фен на хармониките, разказа ни, че имал една кутия от маслени бои, пълна с хармоники във всяка една тоналност. По баща швед, по майка шведо-геманец, живял няколко години във Франция, няколко години във Великобритания, няколко години в Южна Америка. Беше прекарал съзнателния си живот в скитане по света. Всъщност именно от него ми дойде идеята за обяснение на нуждата от фалшив паспорт с лежането в затвор за наркотици. Той беше лежал девет месеца, като обясни, че хората, отговорни за цялата работа му уредили много приятен престой в затвора, защото той така и не изпял нито едно име. Стигнал до момент от живота си, в който „улегнал” като обикновен пътешественик, продаващ интернет-домейни на корави цени. После станало нещо, за което той така и не пожела да разкаже. Изпарил се в Мрежата, без да изтрие потока си. Един от малкото такива в екипа ни. Коефициент 72 метасекунди.
Андре. Французин по произход, оказа се един от старите приятели на Йохан. Също като Тим обаче, беше отказал да се занимава с изследванията навремето. Аз лично започвах да смятам, че и двамата са били прави. В крайна сметка точно тези изследвания бяха довели до създаването на „диспансера” като концлагер. Защо хората не желаят да си живеят мирно и спокойно живота, а се занимават с подобни безсмислици? Контролът над времето си беше природна дарба. Не можеш да я имитираш, това ще е все едно да накараш жаба да лае. Нямах нищо против обучаването на новобранците, нито против обединението на медиумите в една обща база, в някакъв център за връзка. Но изследването на причините за цялото явление едва ли щеше да даде каквито и да било плодове, освен многото изписана хартия. Андре беше на същото мнение, но държеше да създадем някаква своя структура, способна да защитава правото на лична свобода на всеки един медиум и да помага на новите да се ориентират в пространството/времето. Да не се чувстват сами и да има кой да ги упъти. Андре също като Йохан се беше активирал през Втората световна война (кой знае колко медиуми беше активирала тази гадост, пък все още я имаше в историята). Изключително уравновесен човек, с огромна доза здрав цинизъм и слабо прикриван скептицизъм. Разбирахме се отлично двамата. Не обясни, какво точно го е предизвикало (както и аз, впрочем), но изтрил потока си. Коефициент 89, един от най-близките еквиваленти до моите „феноменални” както се изрази Йохан възможности.
Паша беше толкова задълбал в учебниците, че двамата с Йохан виждахме в него един бъдещ професор, посветил един потенциално много дълъг живот на темпоралните изследвания. Хесусита беше способна да организира тихо и безболезнено цялата пасмина, без междувременно да пренебрегва собствените си задължения. Този талант явно го беше придобила, оправяйки се с многобройните си братя и сестри. Тим беше ненадминат учител, търпелив, умерено строг, способен да привлече вниманието на всички, без да повишава тон. При него хората напредваха дори по-бързо, отколкото при Йохан. Това си е мое лично впечатление де, моят учител се имаше за недостижим.
Слободан беше наш личен лекар. „Извън времето” не се развиваха болестни състояния като рака, нито стареене, но всичко друго си важеше според природните закони. Сигурно ще ви разочаровам, но ние, „безсмъртните”, си страдахме от грипове, травматично износване на стави и всякакви други болести. Законите на Мърфи важат във всяка една ситуация, сигурно и Господ се кахъри с тях от хилядолетия. Слободан се грижеше за здравето на всеки един от нас. Петер пък беше много напред с компютрите, прекарал в бялата килия само два месеца, без да излезе от крачка с новите течения в технологиите. Успяваше да ни издири каква ли не информация и развиваше идеи за изхранване на организацията чрез продажба на интернет-ресурси. Възторжени аплодисменти от моя страна. Андре беше човек на действието и ни помагаше за всички неща, свързани с набавяне на провизии и финанси. Умишлено беше изключен от цялата разправия с паспортите. Първо, беше назад с няколко години от настоящата обстановка (беше прекарал доста време в „диспансера”) и второ, просто не умееше да лъже. Ама изобщо.
Тези шестимата полагаха най-много усилия, за да работи цялата задвижена от нас машина. Останалите се обучаваха или нямаха нужното желание или възможности, за да ни помагат пълноценно. Да не останете с впечатлението, че в групата не е имало по-силен медиум от мен. Имаше. Просто едни ги мързеше до болка, докато други се бореха с езиковата бариера. Имам предвид Густаво, който го мързеше ужасно и Папа Лулу, който просто не говореше нито един от езиците, намиращи се в обръщение в екипа ни. Останалите трима, които бяха филологическа загадка за нас, си заминаха към родните потоци. Не знам какво смятаха да правят там.
Да си „извън времето” сред нормални и познати хора не е лека задача. В един момент всички около теб започват да остаряват, докато ти си оставаш същия. Болезнено преживяване за медиума и феномен за околните. Предполагах, че заминалите си ще ни потърсят пак след години. Не говоря от собствен опит, просто бях обсъдила въпроса с някои от по-старите „колеги”. Но от личен опит мога да кажа, че човек не се чувства удовлетворен, прекарвайки живота си в скитничество сред все по-нови и по-нови лица. Иска да има нещо по-постоянно в живота си. Разбира се всички онези, които се бяха върнали в собствените си потоци, можеха да се състарят с някоя-друга екскурзия до времето преди тяхното активиране. Едно добре обмислено и постепенно самоубийство. И живот в лъжа. Мен не ме блазнеше мисълта да лъжа цял живот най-близките си, въпреки че нямах и такава възможност вече. Можех да лъжа много добре, но не обичах да го правя. Човек иска да прекара живота си с хора, с които да е искрен. Иначе се товари психически.
За около половин година успяхме да задвижим тази вече смазана машинка да работи в реално време. Смятах това за най-голямото постижение в живота си досега. Когато осъзнах, че сме преминали от етап „съществуване” на етап „развитие” се почувствах наистина добре. Освен това заетостта на ежедневието ми спадна значително, до степен да имам време да прочета някоя книга за удоволствие. Изпитвах страхотна нужда от почивка, за щастие всички наоколо ме разбираха много добре и се стараеха да не ме товарят с нищо. Благословена да е Хесусита, която се опитваше да ме глези като свое по-малко сестриче. Изпаднах в изтощено вегетиране за около три блажени седмици. Мисията приключена, амин и евое...