автор: kcekce

9.

        Събудих се преди Йохан, свита в неудобна поза на дивана и завита с каквото ми падне. В трапезарията беше абсолютна свинщина, учителят ми хъркаше шумно, разплут в едно от канапетата. Може би точно хъркането му ме беше събудило. Не виждах друга логична причина организмът ми да реши да се свести с подобен гнусен главобол.
        Вечерта и Йохан беше попрекалил доста с алкохола, сигурно беше решил да се напие от мъка, че съм такова неразбрано говедо. Заслужаваше да му простя за хъркането. Захванах се да разчиствам кочината на масата, когато той се размърда и отвори едно гуреливо око.
        - Ужас... – изсъска той.
        - Какво, главицата ли те боли? – попитах го аз с известна доза злорадство. Той се сви в канапето и се обърна на другата страна, придърпвайки якето си да се завие през глава. Успя, разбира се, при което обаче отви кльощавите си задни части.
        - Мирна, ще отидеш ли за кафе, моля те? – избоботи той изпод якето. - Няма да имам нищо против и нещо безалкохолно... И хапче за главобол, може би.
        Отначало се подсмихнах вътрешно, после се усъмних, че се е събудил изобщо.
        - Я повтори какво каза?
        Той се отви, оцъкли към мен кръвясал поглед и въздъхна с досада.
        - Спри да се изживяваш като великата победителка в спора и изчезвай.
        - Тъй вярно, шефе. – ухилих му се аз. Предчувствах размразяване на потока в най-близко време и вътрешно потривах доволно ръце.
        С неочакваната си сговорчивост Йохан си спечели не само кафе, безалкохолно и разтворим аспирин, но и пакет топли кроасани. Както и се очакваше, прие ги с благодарност.
        - Ще минаваш ли на качествен контрол? – измънках аз, натъпкала един кроасан в устата си. Йохан зашари по масата в търсене на цигари, смачквайки няколко вече празни кутии.
        - Никъде няма да минавам. – махна той с ръка, сграбчвайки с другата последния оцелял пакет цигари.
        - Брей че невиждано доверие... Давай да планираме размразяването тогава.
        Той се пльосна обратно в канапето, на което доскоро спеше и запали цигара.
        - Ще следваме твоя малоумен план. Но ще го разширим малко като концепция първо.
        - Най-сетне те осени мисълта, че е добър, а?
        - Не, просто ме мързи да измисля нещо друго. А сега млъкни и слушай.
        Наместих се по-удобно на дивана и за всеки случай си натъпках още един кроасан в устата, за да не взема да изръся пак нещо.
        - Това с бутоните за отваряне е чудесна идея. С това ще се заемем на първо място, няма да ни отнеме повече от час. Аз ще поема западното крило, а ти източното.
        - Нямам никаква представа накъде е изток в това спряло време. – обадих се аз с пълна уста. - Поне един изгрев да бях видяла.
        - Ще се разпределим по-късно, това не е проблем. Относно онази глупост с бележките – ти си ги измисли, ти ще ги пишеш. За хартия няма нужда да се разкарваш по потоците, тук в сградата има предостатъчно. Друго – нали каза, че си преводач?
        - Бях. Сега съм редови темпорален крадец. – Йохан не обърна внимание на плоските ми майтапи.
        - Ще напишеш текста на няколко езика. На колко можеш?
        - Английски, руски, български и персийски. – почесах се аз по главата. – Мога да докарам нещо най-вероятно граматически неправилно, но разбираемо на сръбски и нещо много непълно и грешно, но обнадеждаващо на японски.
        - От сорта на? – попита озадачено Йохан и смръщи вежди.
        - От сорта на “Здрасти, всичко е наред, елате в голямата стая”... – замислих се аз, какво бих могла да скалъпя. – Не стигнах много далеч с японския.
        - Както и да е. – махна той с ръка на оправданията ми. – Аз ще ти направя още два превода на френски и немски.
        - После все пак ще се разходя по потоците. – вметнах аз. – Да направя копия на готовия текст и да взема някоя по-голяма уредба.
        - Каква уредба? – изцеди той кисело.
        - Музикална. Да отбележим с гръм и трясък голямото откриване. – погледът му ставаше все по-заплашителен. – Помисли малко, хората няма да очакват да ги застреляме щом излязат, ако сме вдигнали купон до дупка в цялата сграда. Всъщност дори по един сандвич и една бира бих им оставила...
        - А сега вече се спри! – вдигна той длани успокоително, все едно съм някоя невменяема. – Става въпрос за доста хора, само това липсва, да се правиш на сервитьорка за всичките.
        - Добре де, ама все пак ще подготвя това-онова. Не очакваш тези умрели от глад хора да седят и да те слушат, вместо да се разбягат по потоците да ядат, нали?
        - Добре, прави каквото искаш. Ако щеш и шведска маса спретни.
        - Чудесна идея. – той пропусна това покрай ушите си.
        - Ще се съберем в залата за презентации. Знаеш я, голямото чудо на долния етаж. – кимнах утвърдително. – Няма да е зле да занесем повечко столове там.
        - Ти какво всъщност искаш да ги правиш тези хора, лекция ли ще им изнасяш? – попитах аз недоумяващо.
        - Искам да възстановя Центъра. Да продължим с изследванията и да обучаваме новаците, да не направят някоя беля. А за това се искат хора. Освен това самият Център трябва да бъде преместен. Тия тук сто на сто са имали взимане-даване с местните кримки, за да построят подобни стаи. Обикновен работник би се усъмнил, за какво им е високотехнологичен концлагер. Че и онзи багер...
        - Какво за багера?
        - Как какво? Работи в спрял времеви поток. – най-сетне ме осени, че той наистина използва багера, след като бях спряла потока. – Кой знае колко пари са хвърлили, за да сведат всички процеси в двигателя до проста механика и горене.
        - Да бяха измислили и касетофон за спрял времеви поток. – изсумтях аз. – Побърках се в тая тишина тук вече. Друго?
        - Това е. Другото ще го дообмисляме в крачка.
        Направих си бърза равносметка.
        - Значи аз търча напред-назад по потоците, пиша бележки и какво ли не, а ти си подготвяш речта?
        - Аз от теб само бележки искам, “какво ли не” сама си го измисли.
        - Не знам, ама столовете към залата ти ще си ги носиш. – отрязах аз.
        - Добре, мир да има. – въздъхна той. – Почвай с писането.

        През следващите няколко часа (чисто субективни) бях доста заета. Първо съставих текста. На български, английски и руски звучеше така:

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен, защото сменихме властта:) Край на робството, подготви си стомаха за свястна храна. Чакаме те в залата (партера на сградата, срещу централния вход).”

        Йохан с леко скептично изражение преведе това и на немски и френски (май буквално, или може би не). Кой знае откъде бяха домъкнали последните си попълнения тук и какви езици им бяха родни? Медиуми можеха да се активират навсякъде. Спокойно можеше и да са неграмотни дори. Поради нулева употреба на получените в университета знания, на персийски текстът звучеше по-простичко:

“Здравей! Ако четеш това, значи вече си свободен:) Лошите ги няма и няма да се върнат, ела да хапнеш в стаята срещу централния вход.”

        На японски всичко се сведе до “Здравей! Всичко е наред, ние не сме лоши. В голямата стая има храна”. За всеки случай нарисувах и груба схема на сградата и отбелязах залата с “Х”. Нарисувах и грозно смайлче разбира се.
        - Хората ще си кажат, че ги залъгваме с храна като улични псета. – обади се Йохан.
        - Да бе, а ти изобщо не беше гладен, когато излезе. – смъмрих го аз.
        После се защурах из потоците по различни задачки. Ако мислите, че бързо се намира празен офис с работещ ксерокс из необятната Мрежа – лъжете се. Голямо търсене падна. В крайна сметка открих един такъв в “нощната програма” на един поток и направих копията там. Вече в “Диспансера” стоварих топа хартия на Йохан и пак изчезнах, с твърдото намерение да го оставя да разпространява сам листовките. Знаех, че колкото и пъти да се връщам, той все още няма да е помръднал от мястото си... Много са дразнещи тия спрени времена. Обиколих още доста потоци, набавяйки храна, напитки и други неща от първа необходимост. Опитвах се да не нанасям сериозни загуби на никой магазин, което превърна цялото упражнение в продължително и уморително занятие. Последния си куриерски курс посветих на музиката. Намерих това, което ми трябваше, в един нощен склад. Как намерих самия склад – не питайте... Свих уредбата и внушителния наръч колони без капка угризение. Наложи се да направя два курса.
        В “диспансера” също ме очакваше доста работа, но преди да се захвана с нея, седнах да си поема дъх (или по-скоро дима на две-три цигари). Йохан, разбира се, не беше и помръднал още, следейки, как в един и същи миг се дематериализирам и материализирам с разнообразна по род крадена стока в ръце. На втората цигара го смъмрих:
        - Изчезвай да разнасяш посланията, направо не мога да те гледам как си мързелуваш тук.
        - Не съм седял без работа и десет минути. – намръщи се той, сърбайки от кафето си.
        - Така ти се струва чисто субективно. – заядох се аз. – Всъщност си клатиш краката от два часа. Хайде!
        Той изненадващо сговорчиво ме послуша и ме заряза сама насред втръсналата ми тишина на спрения поток. Това ми подейства дори по-дразнещо от мълчаливото му мързеланско присъствие и след минута-две с въздишка се отправих с наръч хранителни продукти към залата за презентации. Въпросното помещение не беше кой знае колко голямо, но ниският подиум с бял екран в дъното му придаваше по-сериозен вид. Подредих малко столовете, за да се освободи място за още, и струпах пликовете със сандвичи, напитки и вафлички в най-близкия до вратата ъгъл. После се качих пак горе да взема останалата част от храната, а на следващия курс и уредбата с колоните. Последната я оставих пред вратата на залата, свързах всички колони и щракнах щепсела в близкия контакт. Зорлем намерения из потоците диск бях заредила вътре още в склада, откъдето свих самата уредба. Оставаше само да щракна копчето “Play”. Предполагах, че голямото антре ще осигури достатъчно добра акустика, за да може музиката да се чува поне слабо и в най-отдалечените кътчета от сградата.
        Потърсих Йохан, за да уточня, кое точно се пада “източното” крило. Като го намерих ми друсна в ръцете куп листовки и ми каза, да не задавам кретенски въпроси и да изчезвам в това крило, където него го няма. Не много мило, но логично... Отне ми още близо час да обиколя всички килийки в крилото и да “отворя” вратите. След като приключих с това и видях Йохан да се носи достолепно насам-натам със столове в ръце, изтичах тихомълком да оставя по една вафла на всяка бележка. В крайна сметка се върнах в залата, където Йохан си подготвяше някакъв куп хартия. Беше се сресал и вързал на опашка. Дори и брадата си беше обръснал.
        - Същински професор. – похвалих го аз. – Липсват ти едни очила десети диоптър.
        - А на теб малко възпитание. – скастри ме той. – Предлагам да започваме шоуто след малко.
        - След колко малко?
        - Веднага, например.
        - Щом си казал. – ухилих се аз. – Сядай там и гледай.
        Гмурнах се в Мрежата с удоволствие. В началото цялата тази необятност ме плашеше, но сега се чувствах в нея като в единственото пространство, където има достатъчно въздух за ненаситните ми дробове. Вече можех да “сърфирам” и с отворени очи. Мрежата просто беше навсякъде – вътре в мен, около мен, трепкаща на върха на пръстите ми. Играчка за седмото сетиво. Намерих без проблем нашия поток сред общия куп, за да му вдъхна живот. И му креснах наум най-приятната на света команда – “Живей!”. Потокът трепна и запълзя бавно към бъдещето, гонейки събратята си, които бяха взели завидна преднина.
        Йохан също трепна, и то доста по-силно. Защото от антрето на сградата гръмна с луда сила безмилостно режещ тъпанчетата звук на електрическа китара, примесен с навалица от ударни инструменти.
        - Какво за Бога е това?! – опита се Йохан да надвика шумотевицата.
        - Японски рок! – креснах му аз в отговор, свивайки рамене. – Да излезем да посрещнем гостите!
        Той бясно заклати глава.
        - За нищо на света няма да се доближа повече от това до тези колони!
        Свих пак рамене мълчаливо, и без това едвам се чувахме. За сметка на това данданията несъмнено щеше да послужи като маяк дори и за най-неграмотните... или най-глухите медиуми. Застанах в рамката на отворената врата, за да имам видимост към антрето. Дълго време никой не се появяваше, дори първата песен успя да свърши и започна следващата. Времето сякаш се точеше като прегрял на слънцето маджун. А уж го бях пуснала...
        Посрещнах първата поклащаща се фигура с бяла нощница, прихващайки я под рамото. Измежду дългите тъмни коси пък ме посрещна леко безумен поглед. Майчице, тоя изглеждаше пълен хлапак. Дори брада като брада не му беше покълнала още.
        - Как си? Говориш ли английски? – попитах го аз, надвиквайки се с китарената глъчка в антрето.
        - Ты кто? – смотолеви ми той объркано, ако не се бях надвесила току до физиономията му, нямаше и да го чуя. Ухилих се и го потупах ободряващо.
        - А така, с теб ще се разберем лесно. Пошли. – завърших аз на явно родния му език и го поведох към залата. Вече на влизане мернах с периферното си зрение прииждащия парад на зомбитата и махнах на Йохан, да дойде да помага.
        В крайна сметка събрахме в залата близо шейсетина човека, кои повече, кои по-малко объркани или адекватни. Със съвместни усилия ги убедихме да си харесат по един стол и да седнат, след което се разтичах да набутам на всеки в ръцете по нещо за пиене и нещо за дъвчене. Като съм казала, че ще има храна, ще има, аз си държа на думата. По едно време се сетих да намаля музиката, за да не се надвикваме. Като ме видя до вратата Йохан ми махна с ръка красноречиво, намеквайки да огледам за заблудени овце из сградата. Кимнах му и се отправих на оглед, в резултат на който намерих още петима души, пръснати из различните ъгълчета на сградата. Единият от тях се изпари в Мрежата, още щом ме видя. Брей, не знаех, че съм толкова страшна. Останалите четирима успях да заведа в залата, въпреки че явно не разбираха нищо от приказките ми на който и да било език. После вече започна голямата бъркотия...
        Йохан помоли всички, които могат да говорят с нас на какъвто и да било от известните ни езици да помагат да разпределим присъстващите на езикови групи. Вавилонското сборище се засуети трескаво, докато някои дву- или повече езични екземпляри се чудеха, към коя група спадат, а други изобщо не разбираха, какво става. Наложи се да давам обяснения на такава смесица от езици, че накрая и аз се обърках и започнах да вплитам в едно и също изречение каквото ми падне. В крайна сметка Йохан бясно се размаха с ръце, привличайки внимание, и предложи за начало да сгрупираме англоговорящите. Това подейства и скоро имахме една спретната банда двадесетина космати разбойници от различни раси, които поне ни разбираха. За следващи приоритети обявихме френско-, немско- и рускоговорящите, като уточнихме изрично никой да не се измъква от англоговорящата група за да се покаже като полиглот. Образуваха се групи съответно от дванадесет, четиринадесет и осем човека, хлапето, което даде старт на парада, разбира се беше в последната. Останаха двадесет и трима неопределени елемента. Успяхме да изцедим по някоя дума от всеки поотделно, след което деветнадесет от тях си намериха преводачи във вече сформираните групи. На четиримата останали набутах в ръцете по още един сандвич за утеха, макар и слаба. Всъщност, доколкото можеше да се съди по гладните погледи на лингвистично определилите се, сякаш бяха ударили шестица от тотото. Накарахме хората пак да седнат, този път в зависимост от езиковата група. Когато положението се поукроти, въздъхнах с облекчение.
        - Можеш да започваш с лекцията си. – заявих на Йохан с отмъстителна нотка. Каквато и да било реч пред тази разнородна аудитория не предвещаваше да е нещо приятно.
        - Май ще отложим по-сериозната лекция за утре. – смръщи се той. – Засега ще се ограничим с основни неща.
        После повиши глас и попита:
        - Кои от присъстващите знаят, че имат власт над времето?
        От англоезичната групичка обнадеждаващо се вдигнаха шест ръце. Йохан повтори въпроса си на френски и немски, за руския му помогнах аз. Намериха се още девет просветени.
        - Кои от присъстващите нямат никаква представа какво става? – този път направо повторихме въпроса на всички езици.
        Гора от ръце. Дори не ги броих. Йохан въздъхна обречено.
        - Чудесно. Имаме си цяла детска градина.
        - Забрáви яслата. – кимнах аз към четиримата, които говореха само джигитайски. Йохан се вкисели още повече.
        - Добре, нека тогава онези, които знаят нещо, го кажат, на онези които не знаят нищо, докато измислим къде да ви настаним. – заяви той безнадеждно накрая. Пак в полиглотен вариант. После ме дръпна настрана.
        - Преброи ли колко души имаме тук? – попита ме той. Проточих шия да сметна главите добитък, но тълпата пак се беше разбуйствала, докато знаещите обясняваха на незнаещите, колко малко всъщност знаят.
        - Не. Шейсетина души някъде.
        - Това и аз можех да ти го кажа. Горе по стаите има... тридесет легла. И четири дивана.
        - И осем канапета. – добавих аз. – И само осем санитарни възела. И нищо за ядене...
        Йохан ме спря, преди да съм продължила с мрачната картина.
        - Изчезваме по потоците за спални чували. И храна. Бойлерите включени ли са?
        - Те си бяха спрени включени.
        - Добре. Няма да се цепим в Мрежата, ще се движим заедно.
        Излязохме от залата, тъй като с внезапното си изчезване можеше да шокираме хората, които нямаха никаква представа защо са тук. После се гмурнахме в Мрежата, където се впуснах да гоня пулсиращото присъствие на Йохан. Дългогодишният му опит си каза думата и той доста бързо успя да намери някакъв склад, където имаше и спални чували. “Скочихме” в склада заедно.
        - Все едно организираме бежански лагер. – изнедоволства учителят ми, опитвайки се да награби възможно най-много спални чували.
        - Или разтуряме военнопленнически. – додадох аз. – Поне потокът пак е активен. Ще можем да използваме доста повече неща в сградата.
        Направихме близо десетина курса, носейки различни неща и скачайки директно в апартаментите на последния етаж. Между всеки два курса някой от нас изтичваше до залата, да види как я карат “бежанците”. Те се бяха поосъзнали малко, “незнаещите” любопитно задаваха въпроси на “знаещите”, изслушвайки всеки отговор докрай, без да се прекъсват. Т.е., имаше зараждащи се признаци на организация, което можеше само да ни радва. За сметка на това ние двамата просто се скапахме. Обиколихме всички възможни потоци от Мрежата (чисто субективно „всички”) за храна, дрехи, неща от първа необходимост... На всичкото отгоре след като приключихме със снабдяването ни се наложи да организираме настаняването на цялата група. Като инструктор по скално катерене бях работила с големи групи, но не толкова многобройни, нито толкова разнородни по говорим език. За щастие се намериха ентусиасти да помагат при разпространяването на наличната информация от рода на „Вие отидете в онази стая, спалните чували са в някой-си ъгъл”. И за миг не ни хрумна, че някой би пожелал да се върне в една от белите килийки за да се наспи. И двамата бяхме наясно какво е отношението на темпорален пленник към бяла стая 3 на 3 метра. С други думи – по-добре да спя гол в полето, отколкото в една от онези килии. В крайна сметка двамата с Йохан си легнахме последни, казвайки „сбогом” на удобните легла, които бяхме ползвали последните дни. Нямахме вече сили нито за обсъждане на по-нататъшните ни действия в създалата се ситуация, нито за разговори изобщо. Минута преди да заспя се напсувах за пореден път, че все попадам в положението на човека, на когото разчитат всички. После заспах като труп.