автор: kcekce

6.

Събудих се добре отпочинала. Колко ли часа бях спала? Зачудих се кое време на деня е, преди да си спомня, че времето е спряно. “Времето е изключително субективна величина”, казах си аз. Поне явно и спряното време беше достатъчно, за да се наспи човек.
Станах от леглото и отскочих набързо до банята и тоалетната. В един от гардеробите в апартамента намерих някакви дрехи, някои от тях бяха с по-близък размер до моя от панталоните на вчерашната горила. Снабдих се с тениска, суичър и дънки с колан. Преборих изкушението да си тегля още един душ и се отправих към съседния апартамент да събудя Йохан.
В съседния апартамент нямаше никого. За момент си помислих, че Йохан просто е бил една от многото ми халюцинации и че всъщност още съм в бялата стая. Едното легло обаче беше разпиляно сякаш някой беше спал в него наскоро.
- Ей? – повиках аз пред вратата на банята. Не получих отговор и влязох. Вътре също нямаше жива душа, но бялата престилка беше захвърлена в единия ъгъл върху куп използвани хавлии. Мивката пък беше пълна с косми, явно пичът беше решил да си подстриже или обръсне брадата. “Ама че свинщина...”, помислих си и отидох да проверя и тоалетната. Там също нямаше никого.
Надзърнах набързо и в останалите стаи, а после в другите апартаменти на “ВИП”-етажа. Не намерих Йохан никъде и се отправих към долните етажи да го потърся. Третият и вторият етаж бяха все така празни, ако не броим “замразените”. Поне Йохан не се отзова отникъде, докато го виках из коридорите. В отделните кабинети не влизах, щеше да ми отнеме твърде много време. На първия етаж дочух шум някъде от лявото крило и се запътих натам. Цялата пустош наоколо вече беше започнала да ми изглежда съмнително, затова не виках повече. На един от завоите на коридора се сблъсках лице в лице с Йохан. По-точно с гърба му. Беше хванал под мишниците някакъв човек и го влачеше. Когато се блъсна в мен, се стресна и си пое рязко въздух. После видя, че съм аз и въздъхна с някакво не съвсем пълно облекчение.
- А, ти ли си... – брадата му беше подстригана, а косата – подкъсена, но все още дълга. Така изглеждаше доста по-млад.
- Честита прическа. Къде си го помъкнал този? – посочих аз неподвижния му товар, облечен с бяла престилка.
- Навън. – отвърна Йохан кратко.
- Какво ще го правиш там?
- Нищо. – той отбягваше погледа ми и започна да ме гложди кофти предчувствие.
- Йохан, какво има? – попитах го подозрително.
- Нищо. – повтори той, почти троснато и остави тялото на земята. – Трябваше да си поспиш повече.
Погледнах замразения, лежеше по гръб с отворени очи.
- Къде си го помъкнал, наистина?
Той въздъхна и отговори:
- При останалите. Този беше последният. – аз започнах да се ядосвам.
- Ще ми кажеш ли, какво по дяволите правиш, или не?! – сопнах му се аз.
- Братска могила! – извика ми той в отговор.
- Какво?.. – заекнах аз объркана, после клекнах до замразения и го огледах по-внимателно. Изглеждаше си жив и здрав, макар и замразен.
- Инжекция. – поясни неохотно Йохан. – Бих по една на всеки от тях. В момента, в който времето се активира и кръвоносната им система заработи, ще умрат моментално. И безболезнено.
Погледнах го, невярвайки на ушите си. Инжекции ли?..
- Убил си ги всичките? Този е последният?
- Да, убих ги.
Усетих как постепенно побеснявам. Човешкият живот не биваше да се отнема толкова лесно!.. Чувствах лицето си изтръпнало.
- Защо?!
- Защото искам да освободя хората от килиите.
- И нищо по-умно ли не можа да измислиш?! – извиках му се аз. – Не можа ли просто да ги затвориш в някоя стая например?!
- А после какво? – кресна ми той ядосано. – Да ги държа като затворници цял живот ли? Или да им промия мозъците?
- Те бяха над сто човека! – натъртих всяка дума.
- Които са убили хиляди! Които са държали хиляди като животни в тия скапани килии! И които имат познания за технологията за създаване на зумерите!
Той млъкна за да си поеме дъх и поклати глава.
- Предпочетох да го направя сега, докато са замразени. Нищичко няма да усетят. Може би една кратка секунда на пробуждане, нищо повече... – той въздъхна. – И на мен не ми е приятно, но трябваше да го направя. Нямаше как да ги оставя.
Той вече сякаш не ме забелязваше, а редеше оправдания за пред самия себе си.
- Наистина са убили хиляди. Някои от тях дори съм ги виждал да го правят. Без капка колебание или угризение... Наблюдавали са ни как се лутаме из килиите си с години, измисляйки ни все по-неприятни преживявания, за да получат по-силни емисии. Глад, жажда, халюцинации, побой, студена вода... Ако ги бях оставил живи, щях да ги подложа на същото, просто за да ги гледам, как постепенно полудяват. Много по-човечно от моя страна е просто да ги убия. Не бих оставил на свобода нито един от тях. Пак ще направят зумери. Пак ще ни затворят като животни в зоопарк. Нас или други като нас. Просто защото ламтят за безсмъртие и са готови на всичко, за да го имат. Безсмъртие и власт...
Той млъкна, загледан в пода. Дишаше тежко. Започнах да проумявам, че на него всъщност му е доста по-тежко да живее с мисълта за това, което е извършил, отколкото ми е на мен да се намеря пред свършен факт. Човекът се измъчваше от угризения. Търсеше оправдания, с които да излезе на чисто пред съвестта си.
- Защо не ме събуди? – попитах го аз, вече по-спокойно. Той продължи да мълчи. – Искаше да свършиш сам мръсната работа ли?
- За нищо на света не бих те помолил или накарал да участваш в това. – почти прошепна той. Въздъхнах и го огледах от глава до пети. Стоеше като наказано хлапе, което знае, че е направило белята и не смее да погледне майка си в очите.
- Е, станалото – станало. – изправих се и го потупах по рамото. Той сякаш се сепна и ме изгледа учудено. – Хайде, ще ти помогна да го занесеш... където там си решил.
Подхванах тялото за краката.
- На колко години си всъщност? – попита ме той объркано.
- На двадесет и пет. Ще ми помогнеш ли? – подканих го аз. Той хвана тялото под мишниците.
- А ти на колко години си? – попитах го аз запъхтяна, докато мъкнехме бъдещия труп по коридора.
- Роден съм 1925 година. – аз го погледнах учудено. Не изглеждаше на повече от тридесет и нещо.
- Бъзикаш се, нали?
- Ни най-малко... Виж, искам все пак да ти обясня, защо сметнах за необходимо да постъпя така...
- После ще говорим за това. – прекъснах го аз. – Вярвам ти.
- Вярваш ми? – попита той с нотка на съмнение.
- Никой не би направил нещо, от което да се чувства толкова кофти, колкото ти в момента, ако не е необходимо... Или поне ако той не си мисли, че е необходимо.
Взехме още един завой по коридора.
- Ти не си лош човек. Вярвам ти. – заключих аз.
- Откъде знаеш? – попита ме той с интонация от рода “Ти луда ли си?”.
- Женска интуиция! – отсякох аз със злорада усмивчица и продължих да мъкна товара си с още по-голяма скорост.
Когато излязохме навън, Йохан пак влезе в ролята на наказаното хлапе. Все гледаше да извърне лице встрани, за да не среща погледа ми, докато се тътреше заднишком, държейки неподвижното тяло под мишниците. Досетих се какво ще видя, още преди да сме стигнали мястото. “Този беше последният”...
В един доста голям трап имаше спретнато подредена линия от тела. До трапа се мъдреше малко багерче, явно с негова помощ беше изкопана и самата яма. Трапът не беше много дълбок, явно самото багерче не позволяваше да се изкопае по-дълбока дупка от 2-3 метра. За сметка на това се простираше на дължина от около сто метра. Отместих поглед от неприятната гледка и обърнах лице към сградата, която остана зад гърба ми. Беше се сгушила между няколко невисоки хълма в един явно необитаван район. Над входната врата с мъдреше надпис “Психодиспансер Св. Йоан Кръстител”. Между хълмовете се виеше добре поддържан, но тесен асфалтиран път. Психодиспансер, значи? Наистина се чувствах, като да полудея след малко.
- Оттук нататък се оправяй сам. “Идеята” си е твоя. – отрязах аз, след която се запътих към една китна пейчица, разположена близко до входа. Цялата тази история беше започнала да ми идва в повечко. Седнах на пейката и се замечтах за цигара, оглеждайки навъсените сиви облаци над главата ми. С периферното си зрение улавях движенията на Йохан, който мълчаливо полагаше последното тяло в “братската могила”.
Сепнах се от унеса си, когато забелязах, че той се качва в багера.
- Сто процента ли си сигурен, че ще умрат моментално, щом времето пак тръгне? – извиках му аз. Болната ми фантазия вече рисуваше в главата ми картина на това, как стотина човека се събуждат под два метра пръст и се задушават бавно, с приглушени стонове.
- Сигурен съм. – отговори Йохан пресипнало. – Имам медицинско образование. И доста практика.
- Практика в убийствата на хора с инжекции ли? – отбелязах язвително.
- В това също. – каза той след няколко секунди мълчание. Беше седнал в кабината на багера, гледайки замислено лоста. – По време на войната убих един приятел по същия начин. Беше тежко ранен, умираше и ме помоли да го отърва от мъките.
Той стартира багера и започна да зарива дупката. Помълчах известно време, колебаейки се, дали да намразя себе си или него. После му извиках:
- Извинявай. Понякога приказвам без да мисля. – “За какво се извиняваш?!”, кресна нещо в главата ми. “Той току-що утрепа над сто души!”. “Ще помисля по този въпрос, когато имам цялата информация и претегля всички за и против”, отсече моето по-разумно “Аз”.
Запълването на трапа не отне много време. Йохан заравни натрупаната пръст, минавайки няколко пъти с багера отгоре й. Въображението ми пак се разигра и се прибрах вътре в сградата, за да не гледам “погребението”. Въртях се безцелно по коридорите известно време. Радостта от свободата беше изместена от някакво гадно чувство, все едно съм се насрала на метеното, а после съм хапнала малко мърша.
Йохан ме намери седнала на стола пред монитора в един от “кабинетите” на втория етаж. Гледах замръзналото изображение на човек с бяла нощница, който се беше свил на кълбо в ъгъла на тапицирана в бяло стая.
- Май вече е време да поговорим. – отбеляза Йохан. Кимнах.
- ОК. Ти започни с говоренето, а аз ще се отдам на слушане.
Йохан седна на ръба на пулта и въздъхна тежко.
- Всичко започна преди около петнадесет години астрономическо време...
Идеята за създаване на Центъра се зародила, след като няколко темпорални медиуми осъществили връзка помежду си и започнали да издирват и други. Внимателно подбрали темпоралния поток и мястото, където да бъде построена сградата. Тогава табелката над врата все още гласяла “Център за неврологични изследвания”, а не “Психодиспансер”. Сред основателите на центъра бил и Мартин, медиумът с феноменален и все още ненадминат коефициент, за който Йохан ми беше разказвал по-рано. Целта на начинанието била да се изследват времето и темпоралните явления такива, каквито ги виждат медиумите. Друга, не по-малко важна задача на Центъра била да се намират бързо прясно активираните медиуми и да им се обясняват нещата, преди да са направили някоя беля. Постепенно в екипа на Центъра били събрани над двеста човека. Всичките медиуми.
След няколко години било повдигнато първото предложение в изследванията да се включат и обикновени хора. Ставало дума за роднини на един от медиумите. Предложението било прието с учудващо голямо мнозинство. Постепенно и други медиуми започнали да включват свои роднини и близки приятели в екипа. Сътрудничеството между обикновените хора и медиумите дало добър резултат. Особено след появата на Карл Ленц. Гениален учен, обикновен човек. Той пръв се сетил да проучи свойствата на водата и взаимодействието й с промените във времето и емисиите, излъчвани от медиумите. Той осъществил и първото голямо откритие на Центъра – че водата е извън времето. Не просто заради това, че остава “активна”, след като времето спре. Гравитацията също си остава действаща в един спрян времеви поток. И не само тя. Не това било най-важното. Когато всичко друго спира, водата запазва обичайните си свойства и дори отразява събитията в един спрян темпорален поток, образувайки нови структури от молекулите си. Разбира се, никой не би могъл да “прочете” по тези структури, какво точно се е случило, но и самият факт на съществуването им бил откритие. Водата реагирала на обекти “извън времето” и медиуми в един спрян времеви поток. Центърът започнал да развива изследванията в тази насока. Екипът по изследване на свойствата на водата бил оглавен от Карл Ленц.
Години по-късно бил създаден и първият зумер. Доста едър по размери и нескопосан на вид, но работещ. Първоначално го наричали транслатор. С негова помощ успели да уловят темпоралните емисии на медиум и да ги прехвърлят на обикновен човек така, че той да може да ги използва. За пръв път обикновен човек видял Мрежата. За пръв път активиран медиум спрял да вижда и усеща Мрежата. Провели опити и било установено, че обикновен човек може да пътува във времето, използвайки зумер, като връзката между него и медиума-дарител не се нарушавала от разстоянията и разликите в темпоралните потоци. Най-сетне служителите в Центъра, които не били медиуми, могли да се насладят от първо лице на това чудо, което досега били проучвали само на хартия. За да улеснят пътуванията, положили доста усилия да намалят обема на приемника и предавателя на зумера. Опитали да отстранят и неприятния микрофоничен ефект, на който се подлагал дарителят, но без успех. Изглежда явлението било свързано със самата загуба на контрол на медиума над времето. Само дарителят чувал досадното пищене в ушите. Постепенно терминът “транслатор” бил изместен от думата “зумер”, с която медиумите започнали да наричат уреда именно заради пищенето.
Медиумите не били твърде склонни да се подлагат на действието на зумера за повече от няколко часа. Усещането не било от най-приятните. Междувременно обикновените хора от екипа искали да “сърфират” в Мрежата все по-често и все по-задълго. Оправдавали това свое желание с изследванията, докато постепенно развивали все по-силен страх, че ще изпуснат контрола над времето от ръцете си. Безкрайна свобода, безкрайно познание, безкрайно време... Не на последно място по важност бил фактът, че при използване на зумера реципиентът спирал да старее, а донорът напротив, започвал да старее. Самите медиуми по природа са извън времето и не остаряват. Но никой от тях не би отстъпил тази своя дарба на обикновен човек, лишавайки се от собствения си живот и способности, прекарвайки години под въздействието на зумер. Освен това подобна саможертва би била излишна, тъй като остарявайки медиумът рано или късно би умрял и връзката с Мрежата на реципиента отново би била прекъсната. Единственият начин обикновен човек да прекара голяма част от вечността като медиум бил да използва и сменя донори. Постоянно. Векове наред. Никой не си представял, че този нечовешки метод някой ден ще стане реалност.
Дошъл ден, в който голяма част от обикновените хора в екипа на Центъра изчезнали. Никой не могъл да даде обяснение за това. По-късно Йохан разбрал, че те просто са били убити, тъй като се обявили против плана на останалите. Самият план бил прецизно обмислен и изпълнен. Все пак зад него стояли редица квалифицирани учени, свикнали да изпипват всичко до последната подробност. Организаторите се погрижили да измислят причина, поради която всички техни бъдещи жертви да се намират в сградата в определен ден. Само за няколко часа всички медиуми от екипа били или заловени и поставени под действието на зумер, или убити. Пръв бил убит Мартин, определен като твърде опасен, за да остане жив. Убит от хора, които смятал за свои колеги и приятели.
Центърът останал под контрола на обикновените хора от екипа. Начело с Карл Ленц, вече 67-годишен, но с изгледи да остане на същата възраст вечно. Била създадена специална група хора, които екипирани със зумер-предаватели следели Мрежата за появата на нови медиуми и ги залавяли възможно най-бързо. Към екипа се присъединили и други хора, внимателно подбрани. Табелката над входната врата била сменена с надпис “Психодиспансер”, а самата организация на Центъра започнала да наподобява мафия. Всичко било строго засекретено, в общността се включвали нови хора само при наличието на “излишни” заловени медиуми. Защо да пръскат ценните емисии на вятъра? Така или иначе не биха пуснали вече заловен медиум на свобода. Той би могъл да направи някоя беля – да спре времето, да изтрие потока или да се върне във времето, за да изненада неприятно “господарите” си. Медиумите били държани на къс повод и под ключ, като бесни кучета. Затрупвали ги с кофти преживявания, за да увеличат интензитета на емисиите. Разбира се никой медиум не бил склонен да “излъчва” по-силно по собствена воля. За сметка на това стресът, неприятните емоции и отчаянието автоматично повишавали нивото на емисиите. Това, че методите не били твърде хуманни, не смущавало съвестта на узурпаторите.
Около година преди моето собствено залавяне в Центъра бил докаран прясно активиран медиум. Новобранец. Коефициентът му се оказал твърде висок, след упояването с газ той претоварил зумера и в паниката си успял да спре времето, въпреки че нямал представа какво точно прави. Йохан пръв усетил блокирането на потока и успял да се измъкне в момента, когато зумерът вече бил извън строя, а потокът още не бил замразен. Избягал в друг времеви поток, след което се върнал и се хвърлил да предотврати повторното поробване на медиумите, търсейки и унищожавайки наличните зумери. За лош късмет обаче една от “десантните групи” била в друг времеви поток, с току-що заловен медиум. Върнали се, използвайки емисиите на заловения новобранец. Убили твърде талантливия новак, който се лутал объркан и дрогиран из килията си. Това отново освободило времето и целият екип на Центъра се втурнал да потуши “бунта”. Замразяването на времето станало твърде бързо, така че килиите били все така пълни с донори. Копелетата използвали емисиите им, за да спрат опита на Йохан да блокира пак потока, пребили го и отново го затворили. Той бил твърде ценен кадър – бил с висок коефициент, но не и достатъчно висок, за да представлява опасност. Предпочитали да го изцедят до дупка и да го оставят да умре от старост, вместо да го убият на място.
- Сега може би разбираш, защо постъпих по този начин. А може би не... Искам да унищожа цялата тази организация от корен. Да залича самата нея и всякаква възможност нещо подобно да възникне отново.
- Спомена нещо за “изтриване” на поток. Какво означава това?
- Пълно заличаване на времевия поток. Приеми думата “изтриване” буквално. Всъщност ще трябва да научиш още много за времето, преди да го разбереш.
- Защо не си “изтрил” потока, когато си се върнал тогава?
- Как да ти го обясня по-просто... – той помисли малко и продължи: - Времевият поток представлява вариант на реалността. Поредица от случайности. Изтриването му може да има различни нива. Можеш да изтриеш само последното разклонение от потока, в което някаква случайност е довела до образуването на клон. Можеш да триеш и в дълбочина, движейки се по основния поток събития. Това автоматично заличава всички други притоци, произтекли от основния поток. Милиони светове. Бих могъл да изтрия потока, в който се намира тази сграда, унищожавайки редица други вероятности. Хората обаче щяха да си останат, защото носейки зумери са извън времето. Бих могъл да изтрия родния им поток, заличавайки вероятността тези хора да се появят на бял свят изобщо. Много от тях обаче са дошли тук от други потоци. И тях ли да изтрия?
Замислих се над този поток информация относно “потоците” и попитах:
- Как изглежда едно изтриване? – започна да ме гложди кофти предчувствие.
- Реалността на потока изчезва. Губи структурата си на реалност.
- Как точно изглежда това? – упорствах аз.
- Неописуемо. Всичко се пръска и се превръща в нищо.
Вече не ми се искаше да питам, но все пак го направих:
- А как става?
- Нали няма да направиш нещо необмислено? – попита ме той подозрително.
- Не бе, човек. Просто искам да знам.
- Ами... Медиумът трябва да бъде твърдо убеден, че тази реалност не трябва да съществува. И да го пожелае. Искрено. Има дори една странна теория, че един медиум не може да допусне грешка. Че ако е решил да изтрие някой поток, значи потокът наистина е бил “грешен”. Че природата ни е създала, за да бъдем нещо като чистачи на Мрежата.
- Значи това е станало... – заключих аз сухо, гризейки кожичките на пръстите си.
- Какво е станало? – недоумяваше Йохан.
- Изтрила съм потока си.